Моят поздрав за 2013 г е откъс от разказа на Греъм Грийн „Един спестен ден”. Да хванеш ли самолет, за да спестиш един ден?

“Питам ви какво значение имаше един спестен ден за него или за когото и да било? Един ден, спестен от какво? За какво? Вместо да го прекарате в пътуване ще пристигнете един ден по-рано, но няма да останете до безкрайност там, закъдето сте тръгнали, ще си тръгнете 24 часа по-рано, това е всичко. А на връщане отново ли ще вземете самолет, за да спестите един ден? Да го спестите от каквo, за какво? Ще започнете работа по-рано, но не можете да работите до безкрайност, само ще спрете работа един ден по-рано. И после какво? Не можете да умрете един ден по-рано. Тогава, може би, ще осъзнаете колко неразумно от ваша страна да пестите този ден – когато откриете, че няма начин да избягате от тези 24 часа, които така внимателно сте скътали. Можете да ги отмествате все по-напред и по-напред, но рано или късно ще трябва да ги изхарчите и тогава не е изключено да съжалявате, че не сте ги изхарчили в едно наивно занимание като пътуването с влак”

Пожелавам ви през 2013 г. да не пестите много. Смисълът е в пътуването, поне за мен. Честита нова година!

Гняв и агресия се изляха във „Фейсбук”. Причината – снимката горе, която беше публикувана в социалната мрежа в събота.

Да. Гавра е. Обида и подигравка. Автори са трима тинейджъри от ромски произход, които не са били научени на уважение към българската история и ценностите ни. Някой е пропуснал да превърне за тези деца черно-белите портрети в личности и пример. Но не знам кое е по-страшното – това на снимката (защото съм убедена, че едва ли се случва само с ромски деца) или коментарите под нея. Защото от събота на обяд социалната мрежа ври. И като чета коментарите, си мисля, че не сме далеч от кипването. Ще цитирам част от тях. Без цензура.

Агресията

„На сапун!”, „Смърт мама ви мангалска!”, „Ако Хитлер беше жив, щяха да видят..”, „Тия ще ги изпотроша като солети, ако ги хвана”, „Мръсни мърши гадни!” , ИСКРЕНО ВИ ПОЖЕЛАВАМ СМЪРТ! НА ВАС И НА ВСИЧКИ ВАШИ БЛИЗКИ !ДАНО ДА ВИ УМРЕ ВСИЧКО НАЙ-МИЛО! ДАНО ВИ ХВАНЕ НЯКАКВА БОЛЕСТ САМО ВАС И ДА УМРЕТЕ КАТО КУЧЕТА ПЕДАЛИ ДОЛНИ .. И ДА УМРЕТЕ ПАК ЩЕ ВИ РИТАМ!!!, „Да им разпорят коремите без упойка, да са будни и да им извадят червата… и да го боли… тва е наказание за тях, но сигурно и това им е малко!”

Зад тези думи са застанали хиляди българи – мъже и жени, млади, не толкова млади, майки, бащи, деца. Обединени са от омразата. Това е резултатът от тази снимка. И тя нямаше да е толкова ураганна, ако тези пикльовци не бяха роми. Ако бяха българчета темата щеше да е друга – колко е зле идващото поколение, колко ни куца образованието, как учителите не правят нищо, колко неуки и неуважващи себе си и страната си са младите българи. Стар рефрен… Но не – сега хиляди приканват за линч, търсят адресите и имената на пикльовците. Рефренът е друг. Същият, който се носеше около събитията в Катуница, както и преди няколко месеца, когато отново се появи снимка на роми, но този път снимали се пред български гробове.

Провокатори или?

Може би от кипване ни дели само още една подобна снимка. Може би някой го желае целенасочено, а може и да е пълен малоумник, който не осъзнава как се заиграва с деликатни и взривоопасни теми. Снимката беше публикувана в група с име Nai-mrazim Selski Pruchki I Leopardovi Shtampi. Не знам какви хора седят зад тази група, но съм сигурна в едно – с това име на латиница, изпълнено с агресия и обиди, не са онези, които искам да защитават българските ценности. Извинете, но ако така ги защитаваме… как точно ги уважаваме?

Осъдената на затвор заради канабис

„Аз ли съм престъпникът в тази държава?”

„Убиецът на племенника ми получи година и половина,

на мен ми дадоха 2 и половина”

 Снимка: Крум Стоев

Баба Божия живее на края на България. Буквално. На 15-ина километра след Петрич, на няколко километра от гръцката и от македонската граница в село Самуилово. Районът е беден, отдалеч се вижда, че земите пустеят. Тук там има малки ниви, където местните си сеят култури, за да се изхранват. Точно такива ниви са се превърнали в идеално скривалище за онези, които отглеждат канабис. Заради такава нивичка 79-годишната Божия я чака затвор от 2.5 години.

Намираме възрастната жена в една от най-бедните къщи в селото. Още преди да извикаме „Има ли някой?” кучешкият лай вече я е извел навън и пред нас застава суха и жилава жена, но усмихната и наперена с живи очи. Трудно е да се повярва, че преди време е била 104 кг, както ще разберем след малко. Знае какво ще я питаме, затова започва директно.

На нивата

„Аз и на съда го казах. Искам смъртно наказание. Изведете ме на улицата и ме разстреляйте, че да се свършва вече. Съдията ми каза, че било забранено. Да го върнат тогава! Щом аз съм престъпникът в тази държава и ще ме пращат в Сливенския затвор, искам публичен разстрел”, казва Божия. Говори така, защото вече й е дошло твърде много. От 2 години тя е известна в района като „бабата която гледа канабис”. Отскоро е и „осъдената баба, която гледа канабис”.

„Колко мизерия съм видяла, но как ме курдисаха сега още не вярвам”, казва тя. Не знае кой я е „кърдисал” така. Подозира онези, които са засели стръковете марихуана в нивата й. Защото твърди, че нито тя, нито синът й се занимават с подобно нещо. „Аз и да я видя няма да я позная”.

Всичко започнало през 2010 г.

„Имам една малка нивичка наблизо. Сея фасул, пиперче, царевчика, така колкото за мен и за сина ми. Преди 2 години обаче се разболях и влязох в болница. Когато излязох и отидох на нивата, видях, че на половината леха с фасул е засята трева”, спомня си Божия. Намерила и следи, които със сигурност не били на сина й. Първото, което си помислила, е как ще копае фасула, защото канабисът се е увил около стръковете. „С нея и „добруджанката” щеше да иде”, казва тя, пояснявайки, че това е сортът. Въпреки това със сина й изстръгнали и изхвърлили стръковете марихуана. Не след дълго обаче Божия получила призовка да се яви в полицията в Петрич.

„Явно ги е заболяло тези, които са го засели, и са ме дали на полицията”.

От тогава Божия е все между Петрич и Самуилово по дела. Казва, че преди да намери сегашния си защитника, са я питали дали има пари, за да се „уредят нещата по друг начин”. ”Казах им, че имам сметки в няколко чужди банки, само тях чакат”, усмихва се жената, която не е загубила чувството си за хумор. Разказва ни още, че за да плати на адвоката, теглила 2000 лева кредит. Все пак пенсията й е 160 лева…

Калена

Но Божия се определя като кален човек. Работи от 18-годишна, 30 години е била строителна работничка. Дълги години пък е гледала тютюн, който някога е бил основно препитание в района. Твърди, че това са били най-хубавите времена, защото на нея и на семейството й не е липсвало нищо. Говори за това с усмивка, а ние усещаме как погледът й минава някъде през нас, за да си спомни сутрините в полето с роса върху тютюна. Казва, че е бил любимият й момент. След това се сепва и пак се връща в реалността. Онази, в която е отгледала е децата на брат си, чиято майка е починала. Три от тях умират, са след това ги последвал и баща им.

„Знаете ли какво не мога да разбера, а съм на 79 години?”, поглежда ни тя. „Преди много време едното го блъсна кола и го уби. Шофоьрът получи година и половина,а на мен сега ми дават две и половина…”.

Не си обяснява и друго. Прокурорката, която настоявала за присъдата се държала грубо и подигравателно. „Не знам защо ме намрази това женско, а ми беше симпатична. Но това е – отвън е едно, отвътре не знаеш каква омраза има. Подиграваше ми се. Казаха й, че и хората от село заслужаваме уважение и, че човещина трябва да има”.

Но не очаква да я открива често. Надява се на съдията в Благоевград да не потвърди присъдата. Но последното заседание преди няколко дни беше отложило. Баба Божия се разболяла. Следващото е през октомври.

Назад към природата,

напред към свободата

Има места, на които винаги се връщаш. Едно от тях е яз. Голям беглик. Ако Родопите имат сърце, то несъмнено тупти точно там. Oт 5 години няколко хиляди сърца туптят в унисон с него всеки август. Млади, идващи от джунглата на бетона в големите градове, за да се скрият в прохладния лес на вековните смерчове и топлата прегръдка на слънчевите поляни.

Привлича ги едно събитие, вече станало традиция – зеленият фестивал „Беглика фест”. За пета поредна година той събра една общност на хора, които не са скъсали връзката си с природата и естествения начин на живот. Обичат палаткуването и не мрънкат, че нямат чаршафи и климатик. Вместо това носят дърва, палят огън под открито небе и по-често отправят поглед към небето, за да погледат звездите.

Под звездите

Тази година фестът се проведе на 17,18 и 19 август. Още в четвъртък вечер започнаха да се разпъват палатки. До фестивалната поляна, на брега на язовира, се стигаше с „водно такси”. Няколко лодки правеха курсове от тъмно до тъмно, за да превозят всички гости. Имаше път и по-суша, но това означаваше 3 км пеша с раница, палатка и чувал. Разбира се, ние избрахме първия вариант, макар и да ни костваше 2 часа чакане на брега. Ако сте в настроение, обаче, те могат да се превърнат и в забавно преживяване с питиета и нови запознанства. Така, че още слезли от колата и стъпили на поляната, усетихме магията на Родопите и на хората, които я обичат. Точно на свечеряване дойде и последната лодка за деня, в която успяхме да се настаним и на фона на изгряващите звезди и проблясващите кълбета от запалени огньове на сушата, прекосихме язовира. Кемпът бе съвсем близо, разпънахме палатките на светлина от челник (задължително приспособление, ако тръгнете натам) и се отправихме право към фестивалната поляна. Върви се пеша, за коли е забранено. На четири колела можеха да влизат само семейства с деца.

С аромат на джинджифил…

С всяка крачка по тъмния път до нас все повече долиташе звук от народна музика и примесени с електронно звучене. Оказа се вълшебната музика на Balkan Scientists Sound System – формация създадена през 2010 г. в София. Комбинация от съвременна електронна музика със силно ямайско DUB влияние и традиционна българска народна музика. Оказа се, че заради чакането на лодката, сме изпуснали оркестър 101 Каба-Гайди, но това, което предстоеше, бързо ни накара да забравим за лекото разочарование. Всъщност то беше и последното негативно усещане, което изпитахме. Под звуците на етномузиката и последвалите диджеи не ти остава нищо друго освен да вземеш греяно вино и да се оставиш на танца. Когато ти стане все пак студено (защото през нощта температурата падаше до 7-8 градуса) можеш да се сгрееш с ароматния чай масала – вълшебна смесица между мляко, черен чай, джинджифил, кардамон, карамфил, индийско орехче, канела и шафран.

С гореща чаша в ръка може и да се понесеш към другата поляна – до „диджея на дървото”. Да, той беше „кацнал на едно дърво” върху дървен балкон, специално построен за фестивала, но не от кого да е, а от Асоциация за строителство с естествени материали. Точно след него е кеят, където можехме да се насладим и на приказната гледка, която се разкри пред нас – гладката вода, извисяващи тъмни борове, сякаш ей сега ще докоснат ослепителните звезди, които пък се оглеждаха като огледало в нея. Точно на това място първата фестивална нощ завърши за нас и се отправихме към кемпа.

На слънце

Сутринта дойде бързо, дори твърде бързо. Напече ли те Слънцето, трудно може да спиш в палатката. Но пък и дневната програма на фестивала започва от рано. Най-ранобудните се включваха в сутришната йога. По-поспаливите като нас изпълзяваха от палатките и се насочваха директно към кафето. Един от щандовете успя да ни върне назад в детството – на него седяха приготвени цяла купа мекици със сладко от боровинки. Така денят започна. А на светло може да разгледаш хората. Алтернативни.

Те искат да се научат да месят пълнозърнест хляб с квас, да разберат новостите около строителството с глина и природни материали. Такива демонстрации имаше по-късно. Не се задоволяват с това, което дава образованието на децата им. Искат нещо повече от традиционното възпитание на училището ни. Затова имаше дискусия, специално насочена към този проблем. Психолози организираха и лекции как да родителите да общуват с децата си без насилие, кавги, наказания и награди. За по-екстремно настроените имаше възможност да се разходят с кану из язовира. Няколко представители от най-известните у нас школи, проповядващи източните философии, пък ни учеха на тайнствата на живота, разсъждаваха над глобалното бъдеще, даваха ни съвети как да живеем в мир със себе си и ни посочваха кои храни са добри и кои лоши за нас. Трябва да се отбележи и нещо много важно. Това е един от най-чистите фестивали. Навсякъде имаше кошчета за разделно събиране, а на места и специални компости за органични отпадъци.

За онези, които искаха просто да релаксират и да се забавляват партито на диджея на дървото започваше от сутринта, а след това ги чакаха поляните, на които можеха да се излежават.

Така до вечерта, когато отново ни чакаха безброй музикални изживявания и двете поляни. Под звуците на барабани и тъпани танцьорите с огън пък спираха дъха на всички присъстващи.

„Никаква скорост, никакъв външен тласък не могат да те изтръгнат от мястото, където е пуснало корен сърцето ти. Не ти, а някакво чуждо тяло се носи шеметно по пътя. Издалеч го наблюдаваш с почуда: ти ли си това?“ Тези думи на Блага Димитрова от романа й „Пътуване към себе си” изникнаха в съзнанието ми някак съвсем естествено след усещането „Беглика”. Някои ще нарекат всичко това бягство. Не съм съгласна. Защото от себе си не можеш да избягаш. А тези хора носят духа на Беглика в и в джунглата на бетона.

България в 5000 кадъра

180 000 пропътувани километри, 40 часа под вода, 45 във въздуха, дни и нощи прекарани зад фотоапарат и камера в дебнене на най-красивия момент във всяко едно кътче на България.

Това е животът на няколко души през последнитедве години, посветили дните и нощите си на амбициозната цел – да заснемат богатствата на страната ни . Резултатът – над 100 000 кадри, от които 5000 ще ни накарат да си припомним от къде идваме, кои сме, какво сме забравили и какво трябва да пазим. Тези 5000 мига, са запечатали природни обекти, резервати, тракийски могили, древни обсерватории, прабългарски крепости от преди 8000 години до наши дни и ще бъдат визитката на страната ни по света. Обединени са в 13 филма, а мащабният проект се нарича „Това е България” на Travel TV.

Финалът

на снимките беше сложен в петък вечер не на случайно място – язовир „Копринка”. Под водите му се крие тракийската столица на Одриското царство Севтополис. Както знаем, градът е открит по време на строителството на язовира между 1947 и 1949 г. И въпреки изключителността му и приноса, който би могъл да даде на археологията, изграждането му не е спряно от тогавашното комунистическо управление.

„На метри е Севтополис, зад нас е Балканът, за по-старите е и Бузлуджа, пред нас е Тракийската низина. Затова избрахме мястото”, каза продуцентът на проекта Виктор Димчев. На фона на залеза, апред запалени факли и свещи актьори и гости се събраха за последния кадър. В него участие взе и народната певица, чиято песен „Излел е Делю хайдутин” лети в Космоса – Валя Балканска. Всъщност тя така отпразнува и 70-годишния си юбилей. Какъв е финалът обаче, ще видите, когато филмите бъдат показани – на 22 септември. Сега ще надникнем отвъд снимките.

Началото

Началото е дадено през 2010 г. Преди да се качат на колите, „въоръжени” с най-съвременна техника за заснемане, екипът изчита всяка една енциклопедия, посветена на България. Преминават през стотици страници за история, география, култура, археология. Най-напред набелязват 260 обекта, които не след дълго стават 500, 1000, докато за 2 години стигат 2300. Придвижват се с коли, джипове, хеликоптери, яхти, лодки, балоно… всичко, което може да го отведе и до най-труднодостъпното място.

„Оказвахме се на места, за които никой не предполагаше. Местни хора ни водеха до забравени крепост, могили, долмени, църкви”, казва Виктор. Някъде стигахме с джипове, другаде само пеша. Така откриват изоставени християнски църкви още от 13 век в 15 села в Трънско, както и 5 антични базилики като „Света София”. Край Дунав снимат един от последните представители на Морския орел, изчезващ вид у нас.

„Срещнахме и уникални хора, които се впускаха да ни помагат“, казва още Виктор. Един от тях е мъжът, влязъл в ролята на Св. Иван Рилски.

„Снимахме в Рила. Оказа се, че там секат дървета, като през нощта ги отбелязват с отразяваща светлината боя. Е, този човек всяка нощ обикаляше да трие боята, за да спаси дърветата”.

За кадри от няколко секунди се подготвят с дни, а самото заснемане често продължава 15-16 часа и повече. Посрещали са не един изгрев, който е заснет с десетки кадъри. По цели нощи са снимали звездното небе, за да се получи финалният кадър в първия филм. За да се експонират добре звездите крепостите пък са осветявали със свещи. Освен това задължително правели уборка мястото преди снимките.

„Не искахме да има нито един боклук, каквито имаше доста за жалост”, казва Виктор. Освен тези уловено мигове, във филмите има и много възстановки с актьори. Така още в първия филм от поредицата, който беше представен в петък, може да се видят танцуващи около огъня самодиви, препускащи на коне траки и римляни. Всички те разказват историята на народите живели по нашите земи. Това е историята на Античността по нашите земи.

Заснетите филми са по всички стандарти на BBC, Discovery, Viasat и другите големи документални телевизии по света, казва Виктор. Целта е да се излъчат в телевизии от този ранг. У нас ще се излъчатpo Travel TV, ще се разпространяват и на DVD, които оито всеки може да закупи.

Параграф 22 скрива Панагюрското съкровище

Колкото и красиви и непознати кътчета да са видели, колкото и хора да са им помагали, екипът се е сблъскал и с не малко препятствия. Едно от тях може да се определи само като Параграф 22. Екипът искал да заснеме Златното панагюрско съкровище. Изискването на Историческия музей било да се снима само с присъствието на охрана след работно време. Друго изискване на Културното министерство обаче казва, че музеят не може да се отключи след работно време. „Борихме се месец за разрешение, не стана”, казва Виктор.

Изпепеляват крепост пред очите им

Някои от заснетите обекти преди година вече ги няма. Около 50 са”, казва Виктор. „Просто не ги пазим – могили изчезват или се ограбват от иманяри. Извор в стария Несебър бил разрушен, за да се продава минерална вода. Крепостта „Русокастро” край Бургас е изпепелена пред очите им, малко преди да я заснемат. Местни хора палели стърнищата и от там огънят стигнал до нея. „Археологът, който я е изследвал 17 години, плачеше”, казва Виктор. Имали желание да заснемат Александовската гробница край Хасково. Тя била запазено почти ката Казанлъшката с не по-малко впечатляващи стенописи. Оказала се напълно унищожена. В нея проникнала плесен, която унищожила рисунките на древния майстор.

„Именно поради тази причина най-споменаваната дума във всички филми е „пазя”, казва накрая Виктор. Трябва да се научим да пазим, това което имаме. Това е едно от основните ни послания в поредицата“.

А ето и филмите с работните им заглавия:

Античността по българскаите земи

Средновековна България

Архитектура на българаите

Българското вино

Природата на България

Водите на България

Бълграските села

Бит и култура на българите

Духовна култура на българите

Мъдрост на осем хилядолетия

Българското черноморие

Луксозна България

5 деца със СПИН в ромски катун

2 са от дома „Асен Златаров“

Пет деца в циганския катун в Орландовци имат СПИН. Две от тях са от дома Асен Златаров. Целият катун е огнище на нелечимата болест. Болните разнасят заразата сред децата в дома.

Специалисти от неправителствени организации разкрили СПИН-а, научи „Телеграф”.

Целта на здравните специалисти била да убеждават ромите да се изследват. Така попаднали на бременно момиче, което довело други деца. Оказало, че общо болните деца са 5 на брой. Сред тях е още едно дете от „Асен Златаров” – момченце едва на 12 години – Стефан* и момиче на 14. те са заразили от спринцовки, става ясно от кръвните проби от Националната референтна лаборатория. Предполага се, че са взимали наркотици. От дома обаче не са получавали сигнал, а и не са хващали децата да употребяват упойващите вещества, каза пред „Телеграф” временно изпълняваща длъжността директор Сашка Обретенова.

„Кръвни изследвания на децата правим веднъж на всеки 6 месеца. Двата случая открихме в началото на май”, каза още тя.

Огнището

В момента и двете деца не са в институцията, допълни тя. Момичето е било предадено на майката. За нея обаче все още не е назначено лечение. Що се отнася до момчето, то е избягало от дома преди около десетина дни.

„Това често се случва при него. Последно избяга от училище. Тези деца трудно се удържат, свикнали на начина си на живот в катуна”, каза още директорката.

Всъщност момчето се е върнало в катуна и живее с майка си и тримата си братя и една сестра. Това установи екип на „Телеграф”, който посети ромския катун. Всички обитават порутени къщи и временни постройки на ул. „Градините” 3 в квартала. В търсене на болното дете се натъкнахме на леля му Анка. Тя обаче беше убедена, че че племенникът й е болен от Хепатит, а не от СПИН. Поне това разбрала от „хората с бусовете”, както тя нарича специалистите от неправителствената организация.

„Ми тука си е детето. Върна се от дома. Ама не може сега да го видите. Обикаля с майка си по кофите в „Надежда”, обясни ромката на видима възраст около 40 години. Всъщност малкият се оказа, че е дете на нейния племенник т.е. сестра й, също на около 40 години му е баба. Анка не успя да каже дали детето се лекува, но ни призова да го вземем и да го лекуваме. Според лекари детето трябва да започне лечение, но все още социални и здравни работници се опитват да убедят майката да го води редовно в Инфекциозна болница.

Специалистите са почти убедени, че болни от СПИН в катуна има още. Те обаче не могат да изследват всички деца, тъй като не получават разрешение от родителите. Предполага се, че хивпозитивни има и сред възрастните обитатели на махалата.

8 деца от „Асен Златаров” се издирват, те вкъщи

На ул. „Градините” срещнахме и едно от братчетата на Стефан – 10-годишният Иван. Той също трябва да бъде в „Асен Златаров”, но преди седмица и той избягал. Твърди, че и той и брат му не искат да се връщат, защото по-големите деца ги бият и тормозят. „Биха ме една вечер и ми обърнаха леглото върху мен”, каза Иван. По думите на детето по-зле се отнасяли с болния му брат – една вечер го били „по лицето с ритници” и бил в синини. След тази вечер избягал.

„Няма насилие в дома, не сме установили такова нещо”, каза директорката. „Вижте, много е трудно да се работи с тези деца. Те са израснали в катуна. Живеят по този начин. Знаете ли, че те дори не използват тоалетната? Пишкат до леглата си. Как да се възпитава такова дете?”, каза още Обретенова. Общо 8 от 55 са децата от дома обявени за национално издирване, какъвто е редът. Всички са ромчета и се знае къде са – в катуните си, както Стефан и Иван.

*Имената на децата са сменени.

Отписаните деца от Могилино яздят

коне

Момиче прохожда на 11 години

През 2007 г. те не мърдаха от леглата си, бяха изнемощели и недохранени. Блъскаха си главите в решетките на кошарката или се люлееха френетично напред назад, поради което бяха упойвани с фенобарбитал. Лекарите буквално ги бяха отписали за живот. Днес, 5 години по-късно, те ходят, смеят се, хранят се сами и дори вече яздят коне.

Това са децата от печално известния дом „Св. Петка” в село Могилино, чиято история разтърси цяла Европа чрез ужасяващия филм на Би Би Си. Филмът предизвика невиждан скандал, а много бързо след него държавата и неправителствените организации се заеха да спасяват 65-те българчета, родени с тежки заболявания и изоставени от родителите си, в повечето случаи по съвети на лекари. За да разберем какво се случва днес с тях, потърсихме британската фондация „Надежда и дом за децата“, която работи с тях.

Стъпки

Венцеслава, болна от детска церебрална парализа, е едно от децата, уловени от камерата на Би Би Си. На 17 февруари тази година тя навърши 11 години и точно на тази дата направи първите си стъпки, разказаха ни от фондацията. „Както си играеше на дюшека, тя седна, след което се изправи с почти напълно изпънати крака, държейки се за мен, и ме прегърна”, разказва с вълнение старшата медицинска сестра в Центъра за настаняване от семеен тип в Русе, където тя живее заедно с още 6 деца от Могилино от 2008 г. Никой не можел да повярва, защото когато пристигнало в Русе, момиченцето приличало на „парцалена кукла“. „Без добър мускулен тонус, флегматична и рядко играе”, пише още в доклада. Венци не можела да се изправя и лежала само по гръб. Придвижвала се с пълзене. Не можела и да дъвче, само гълтала храната. Освен че вече ходи, тя се храни сама с лъжичка, играе с играчки, иска да прегръща сестрите и се усмихва. Дори танцува на музика. Така Венци опровергава прогнозите, че никога няма да проходи заради пропуснатите шансове за операция в ранното є детство.

Грижа

„Чудото” с Венци станало благодарение на много интензивна кинезитерапия и индивидуално отношение към нея, обяснява Галина Бисет от фондацията. „Индивидуалните контакти по време на хранене, бодърстване, къпане стимулират цялостното развитие на детето. Процедурите по кинезитерапия пък наподобяват особен вид общуване, в което участват всички елементи на човешкото тяло, като особена е функцията на гласа, който детето следва”, допълва тя. Това се отнася за всички останали деца в Русе. Откакто са там, всяко лято децата ходят на планина в Трявна. Миналото лято за първи път видели и морето. Част от терапията им е истинско приключение за тях – лечебна конна езда. Осигурява я местен частен клуб. Особено полезна е за деца с паралич. С децата се занимават и студенти доброволци от Русенския университет и от чужбина.

Усмивки

Усмихнати деца видя екип на „Телеграф” и в Центъра от семеен тип в София в кв. „Редута”. Там също са настанени няколко деца от Могилино. Къщата е на два етажа, с кухня и цветен кът за игра. За тях се грижат няколко жени, които се редуват на смени – готвят им, играят с тях, говорят им. „Да им говориш постоянно, да общуваш с тях, това е много важна част от лечението им”, казва Анелия Даскалова от фондация „Дете и пространство”, която работи с децата. Когато пристигнало, едно от децата от Могилино буйствало – отваряло и затваряло вратите с трясък, хвърляло всичко, което му се подаде. Друго било непрестанно с памперс, не било научено да ходи само до тоалетната, още две не можели да се движат. Сега всички те се усмихват, ходят и танцуват. „Това, което им трябва, са хора, но малко жени се съгласяват да се грижат за такива деца дори срещу заплащане“, казва Даскалова.

Проект

Шансът, който са имали Венцеслава и останалите деца от Могилино, да имат и останалите 1800 изоставени деца с увреждания у нас – това предвижда проектът „Детство за всички”. В рамките му ще се закрият домовете за деца до 3 години, както и специализираните за деца с увреждания. Планът е всяко едно от тях да бъде върнато или при биологичните му родители, или да иде в приемно семейство, или да бъде осиновено, или да заживее в малка къщичка от семеен тип. Така, макар и не като напълно здравите деца, хлапетата от Могилино ще се приближат на една крачка по-близо до техния начин на живот. Дори и първите им стъпки да са на 11 години.

От футболния отбор за бездомни

„Телеграф” намери

работа нa сираци

Момчетата поправят аварии на парното и мечтаят да заминат в Мексико

Росен

Трима бездомни сираци намерих нова работа и шанс за по-лек живот след публикация на „Телеграф”. В края на декември Стоил, Димчо и Росен бяха без покрив над главата си, без пари, а Димчо дори го грозеше затвор. Момчетата са част от футболния отбор за бездомни в София. Той е съставен от около 30-на момчета и момичета, израснали в домове за сираци и останали на улицата след напускането им. Някои от тях са изкарвали студените нощи в съблекалните на бензиностанции, интернет зали, изоставени строежи и дори в тръбите на „Топлофикация” София. Причината е, че нямат работа, за да наемат квартира, а нямат работа, защото повечето са без завършено средно образование, остатък от институционалната грижа у нас.

Промяната

От края на януари обаче Стоил, Димчо и Росен са част от екипите на „Топлофикация”, които отстраняват аварии в столицата. Нелеката работа им бе предложена от шефа на компанията Стоян Цветанов, след като прочел в „Телеграф”, че тръбите на парното са убежище на младежи като тях.

„Аз самият съм започнал като общ работник, работил съм и какво ли не, знам как се изкарват пари с ръцете си. Затова реших да ги пробвам. Даваме им шанс, след това от тях зависи”, каза Стоянов пред „Телеграф” още по време на срещата с момчетата преди 4 месеца.

И тъй като нямат завършено средно образование, а Димчо дори основно, момчетата бяха наети на най-нискоквалифицираната длъжност. Спука ли се тръба, например, екип отива на място и отстраняване проблема. Често се налага тръбите да се разкопават ръчно. С лопата в ръка намерихме Росен и Димчо. Първият бе пратен в „Хаджи Димитър”, където той и колегите му поставяха тръби за нов жилищен блок.

„Тежка е работата, но не се оплаквам. Да знаете колко се успокоих, след като я започнах”, бяха първите думи на Росен. Преди все бях притеснен, мислих, че никога няма да се оправя, нямаше пари, къде да живея…”, каза още той. Напуснал е и дома за временно настаняване и вече е на квартира. С първата заплата даже си купил телевизор. Сега мисли да се върне в училище, защото няма завършен 12-и клас. Такива намерения има и Стоил. Той също вече е на квартира. Него намерихме да поправя ограда в централата на „Топлофикация”.

Стоил

На косъм

Новата работа се оказа решаваща за живота на Димчо. Преди години 23-годишното момче се забъркало в дребни кражби, за които в момента се водят дела. Дори бил заплашен от сигурен затвор.

„В съда трябваше да покажем, че той е скъсал с предишния си начин живот и търси промяна. Затова беше важно, освен да тренира при нас, да започне и работа”, разказа пред „Телеграф” Виктор Кирков, създател на „Отбора на надеждата”.„Именно фактът, че работи, и то на държавна работа помогна много. Представете си, ако го бяха вкарали в затвора – щяха да го върнат отначало, а той наистина постигна доста”, допълва Кирков. „Вече ми е толкова спокойно. Преди работата не знаех какво да правя!”, казва усмихнат Димчо. Доволен е и за друго – младежът е баща на 3-годишно момиченце, което живее с майка си при отец Иван от Нови хан. „Сега мога да им пращам пари”, допълва младият баща. Скоро мисли да си наеме и квартира. От септември се връща в 8-и клас, който все още не е завършил. След това иска да учи в техникума „Хенри Форд”. Мечтата му е да иде в Мексико, на световното по футбол за бездомни. „Казаха ми, че имам качества, но заради делата не мога да пътувам. Надявам се догодина да стане, не се отказвам”, казва още Димчо.

„Историите на тези момчета доказват, че когато някой им обърне внимание, държи се като равни с тях, работи с тях, те имат шанс”, допълва още Кирков.

Димчо