Вървеше бързо в малката си черна рокля и голямата чанта, пълна с ежедневието й. Листата капеха, а наоколо се разхождаха чадъри. Все още не беше разтворила своя, защото ръмеше съвсем леко. Харесваше й да усеща приятния хлад на ситните капчици по лицето си и се остави да я вали.

Винаги е обичала есента. Когато беше малка събираше жълти листа и ги слагаше между страниците на книгите в голямата библиотека. След известно време – достатъчно, за да изсъхнат, дотичваше обратно и внимателно отваряше книга по книга. Защото помнеше много точно заглавията, в които ги бе скрила (постоянно се ровеше в томчетата). И листата излизаха като старо съкровище от стар скрин на големи и крехки жълтици. Беше нейното зимно богатство.

Отдавна не беше събирала листа. Днес по-скоро се разхождаше върху тях из софийските улици и ги пробиваше с високите си токове. Книгите й бяха малко, защото все живееше в чужди домове, а в тях никога не попадаше на библиотека. Дали си ги прибират хазяите? Дано. Защото ще е тъжно толкова хора да живеят без книги, обади се малкото момиченце в нея. Къде ще си държат съкровището?

И пак литна и пак стената. Ударът е тежък, а крилата кървят. Очите-карфици примигват гаснещи, а в тях се оглежда червеният залез. Последната надежда я напуска заедно с последния замах на счупените й криле. В птичата й главица минават образи на ловци и хищници. Примамват, преследват, омайват, нападат, кълват, скубят, удрят, блъскат, дърпат, съскат, хихикат се. И тя пак бяга и пак лети и пак я настигат. И стени, безброй стени с кървави отпечатъци от изкълваното й месо. Но тази е последната.  Вече е на земята, а капките кръв се стичат по сивия зид. Победена е. Няма да дочака изгрева, знае го. Поне опита да полети нависоко в синьото небе и белите облаци и завесите от слънчеви лъчи. Но и там бяха стигнали хищниците с големите си стоманени небостъргачи. Прекалено много бетон имаше за крехкото й чупливо телце. Усети хлад. Затвори очи. Спокойствие. Край.

Отливът си отива

заедно с теб.

Дърпа ви червената луна,

легнала над хоризонта.

Не искам да те пускам,

както не пускам лятото в края на септември

и последната топла вълна, прегърнала брега.

Отмиват се стъпките, които оставяш.

Крачка, две, три и те няма.

Остават само мокри босите ми крака,

следите от пръстите ти по пясъчното ми тяло

и соленият вкус в душата ми.

Сърцето ми изкрясква,

разперва уморените си криле и отлита.

След теб.

Обич в шепи събирам

Не отвън, а от мен.

Тя там расте.

С жълта лейка я поливам всеки ден,

После с лъжичка загребвам от росата на душата си

и капки раздавам.

Ще напръскам и теб,

за да поникне усмивка.

Днес e като малка пъстра птичка,
побира се в шепи.
Върти глава и примигва с ципите си – мигли.
Сърцето, колкото връх на молив,
тупти в крехките й гърди.
Внимавай с грубите си пръсти
да не я изплашиш.
Ще се пръсне.

„Извинявай, извинявайййй. Внимателно. Неее!…“, викаше тя с изкривено от ужас и паника лице, докато се опитваше да се измуши между тълпата и да се впусне в краката му. Защото той всеки момент можеше да го настъпи. Точно преди обувката му да се стовари върху него, тя протегна ръка и го сграбчи. Взе го в ръце, а то тупкаше толкова учестено, че се издуваше и смаляваше за части от секундата. По него беше полепнал прах, който трудно щеше да се махне. „Няма значение. Важното е, че все още е цяло“, помисли си тя. За праха ще се погрижи после.

„А! Какво? Какво правиш?“, усмихна й се той с най-неангажираната и очарователната усмивка на света и й подаде ръка, за да се изправи. Винаги е бил джентълмен.

„Сърцето ми.. щеше да го смачкаш“, каза тя.

„О, даже не съм го забелязал…“

Ти се водиш от резултата, аз от красотата.

Ти все искаш да видиш смисъла, аз искам да усетя изживяването.

Ти пресмяташ, аз се забавлявам с x-а в уравнението.

Ти искаш логика, аз се надсмивам над нея.

Ти изброяваш фактите, аз редя думите.

Ти имаш план, аз имам идея.

При теб има ако, при мен е какво от това.

Ти питаш защо, аз питам защо не.

Ти търсиш границите, аз се питам какво има отвъд.

Ти слагаш точка, аз многоточие.

Отключи първата, после втората и накрая третата ключалка. Докато го правеше се замисли, че така отваря вратите на сърцето си, когато някой й хареса. Бавно, ключ след ключ. Свали лилавите си токчетата от уморените си крака и окачи роклята в гардероба. Облече широката си пижама и се отпусна на стария диван, увита в любимото си меко зелено одеяло. Майка й го прати миналата година в колет. Да й е топло. От тогава се увива в него винаги, когато иска да избяга. А иска да избяга, когато се умори…

…да говори, да отговаря, да пита, да се надява, да чака, да бърза, да е първа, да е точна, да е изкусителна, да е невинна, да е естествена, да се усмихва, когато не й се усмихва, да е уверена, когато я е страх, да е силна, когато иска да се скрие, да й е хубава косата, да не й е изтрит лака, да казва ОК, когато не е ОК, да слага телефона все на видно място, за да не пропусне обаждане.

Сега просто ще си поседи на дивана в одеялото. И ще й е леко, защото остави и сърцето си в гардероба. Натежа й и тази вечер ще е без сърце. До сутринта. Утре пак ще си го сложи.

Работа, задължения, срещи, раздели, пари, парно, ток, вода, лизинг, кредит, криза, нови обувки…Какво да кажа, какво да му кажа, защо го казах, а можех да му го кажа. Ще се обади ли? Защо не се обажда? Сега ли намери да се обади? Червено ли да облека или черно? Няма ли да съм прекалено неглиже? А прекалено строга? Аз съм най-важният човек в живота си. А другите? Работа – харесвам я, мразя я. Ще я сменя, няма да я сменя. Правилно ли е или грешно? Виновна? Така е писано. Но ние си го пишем. Ние ли си го пишем? А всъщност май не сбърках. Пътят. Какъв път? Още не знам какво да облека.

Стоп! Зави ми се свят. Айде стига толкова с мисленето. Червената рокля ще е.

Продавачът на кофи и на… усмивки

Много хора забравят да се усмихват. Каза ми го днес съдържателят на кварталното магазинче за домашни потреби. Енергичен, гологлав, около 60-годишен мъж с камуфлажно елече. Трябваше ми от онези парцаливите бърсалки за под (не знам как се казват), както и специалната кофа за тях, с които ги изцеждаш. Та тръгнах да свърша тази досадна работа и ме посреща този човечец. Говореше с колегата от съседната железария. Като ме видя скокна и с най-голямото внимание и усмивка започна да обяснява за всяка бърсалка с такова внимание все едно продава нещо безценно. Избрах си аз най-евтината, а след това не ми подаде поредната кофа, а ме попита кой цвят предпочитам. „Как кой? Зелената!“, казвам. Тогава ми поглежда зеленото яке и започва да ми обяснява как по радиото чул, че този цвят избирали разумните и практични хора и още куп неща за него. След това каза да се усмихвам по-често. Много хора го забравяли, а това било най-важното. Усмихнах се до уши и си понесох зелената кофа със стърчаща дръжка на бърсалката към къщи. Някак настроението ми се оправи, забравих за теразнията и мислите, които ме мъчеха и ми стана едно леко на душата.

Та се замислих, колко малко ни трябва, за да се усмихнем истинки. Достатъчно е да вършим нещата с желание. Няма значение какво работим, и колко значимо или незначително си мислим, че е то. Важното е да го правим с усмивката като на продавача на кофи. Може току-виж да оправим деня на някой друг.

По този повод няма по-подходяща песен от тази. Усмихнете се.