Автогара „Подуене“. Имам 7 минути до тръгването на маршрутката към Ботевград. Влизам в кръчмата за кафе. Трима мъже сърбат шкембе и пият, може би, втора бира. Все пак е само 9 ч сутринта. Докато чакам пукхкавата барманка с нова фризура, тип студено къдрене в стил 91 г. (разбирам това от клиент, който й честити новата прическа), единият от мъжете със шкембета, и в двата смисъла на думата, се провиква с провлачен глас

: „Дай още една бира! Ако не стигат парите ще мия тигани“. После изсипва шепа стотинки, държейки се за бара да не падне. Кафето ми е готово. Фризираната барманка ми го тръсва на бара безмълвно, така че се отказвам да питам има ли захар и просто излизам. По пътя отпивам… Нещо средно между вкуса на препарат, с който са мили машината и утайка от снощи.
В маршрутката за Ботевград. Има три свободни места… Две най-отзад. Второто е по-напред, но як екземпляр от мъжки род си е пуснал седалката назад и вече дремва. Никаъв шанс да седна там. Избирам последното място…поне съм сама…. Уви…за кратко. Закъсняла майка с четиригодишната си дъщеря тича към нас. Изстръпвам… Сядат до…мен. Майката връчва един телефон на момиченцето да има с какво да се занимава по пътя. Мисля си „ще дочувам някаква игра, кво толкова, дете е…“ Ноо не! От него се разнасят кючек ритми с текст, който не е за ушите на дете… През това време майка й започва да говори по втория си телефон на висок глас… И нямам слушалки. Дочувам още разговор на шофьора с друг мъж. Шефът трябвало дам му купи нов работен панталон, но се правил на ударен. Часът е едва 9.30 ч… Уелкъм хоум. За протокола – връщам се от малко подредено градче в Холандия… Мдаааам….