„Имате ли билет? Трябва да отида до летището…”

Виждах я всеки ден на спирката на 84 на „Гурко” и „Левски” срещу Спортната палата. Седеше винаги близо до таблото, показващо след колко минути ще дойде автобусът. Личи, че някога е била ослепително красива. Може да се каже, че все още е. Такава красота, макар и съсипана, трудно се скрива от бръчки и овехтели дрехи. Помислих си колко е грациозна. Цялата в черно, с прилепнала избеляла рокля, наметната с раздърпано късо кожухче. Сякаш беше излязла от концертната зала преди 20 години и все още не се е прибрала у дома. Гримът беше размазан сякаш не искаше да подчертае очите си, а да ги скрие. И никога не я видях без червило. Като че ли току-що го е поставила и го е прибрала заедно с огледалцето в дамската си чантичка по време на антракта. „Не й давайте. Всеки ден иска билети и се вози цял ден. Все самолет ще хваща. Луда е”. Стреснах се от думите, които ми изстреля със странна смесица между сърдитост и загриженост към моето левче жената, която продаваше билетчета в кабинката на спирката. След това ми разказа историята в 7 минути, докато пристигне следващия 84.

Някога била балерина. Голяма надежда. Била влюбена в някакъв хореограф в операта. Той обаче решил да замине за Париж. Казал й, че първо ще замине той и след няколко месеца тя ще отиде при него. Трябвало да тръгне март. В края на февруари й се обадил да й каже, че се отлага за април. После в края на март – за май. Един ден все пак посочил дата. Но ден преди това й се обадил, че няма смисъл да идва. Бил с друга. Оттогава тя всеки ден пътува с куфара, приготвен за нейния любим. И на всички обяснява, че той я чака в Париж. Винаги бърза, за да не изпусне полета. Но стигне ли летището – не знае какво да прави. Когато построиха новия терминал съвсем се обърка къде да слиза. Където и да слезе обаче знаеше, че 84 ще дойде и пак ще я върне обратно на „Гурко” и „Васил Левски”. Като онова обаждане, което я върнало вкъщи преди толкова години.

„Как разбра тази история, едва ли е от нея?”, питам продавачката на билети. Преди години тука идваше един мъж. Опитваше се да я прибере. Но тя – не даваше да се чуе. Той я молеше, тя отказваше… По едно време спря да й говори. Само си купуваше кафе от подлеза, сядаше на спирката и я гледаше. Пазеше ли я, какво.. не знам, но не мърдаше докато не се качи в автобуса. В един момент и той спря да идва. Но преди това ми разказа за нея. „Два билета, моля!“ Само това казах накрая на продавачката. Спомням си, че се качих с балерината в автобуса. Хвърлях й скришом поглед и си мислех каква ли прима е щяла да стане. Слязох преди нея. Не ми се щеше да я виждам, когато стигне последната спирка и усети същото чувство като онова след обаждането от Париж. Балерината спря да идва преди около шест месеца. Така и не разбрах какво стана с нея. От време на време взимам по два билета, ей така за всеки случай.

Една приятелка поетеса, Дана Белева, ми беше казала, че бабите са национално богатство. Трябва да се опазват. Баба Мария от жълтата къща на центъра в Чепеларе е такава. Видях я да прави миши стъпки в големите си мъжки обувки с помощта на две патерици.

„Може ли да ви снимам? Неее, защо мен, стара съм… „. Така започна разговорът, който се оказа подарък – спомен за един изгубен Чепеларе. Беше неделя, толкова слънчева, колкото само спомените в очите й. След обичайните въпроси от къде съм и за колко време съм в града, се обърна към близкия ъгъл и каза, че там някога имало пекарна. И всяка неделя, като тази, хората в Чепеларе, на път за църквата, минавали от там да си оставят хляба да се изпече. На връщане след литургията си го взимали. Увит в онези бабини кърпи, топъл и пушещ. Било традиция в Чепеларе. Сега зад алуминиевата дограма на някогашната пекарна имаще бързо закусващи, защото вече е закусвалня.

А, ако завием вляво и продължим стотина метра, ще намерим църквата заключена. Не съм особено религизона, рядко стъпвам в църква, но сега си мисля, че затворена ли е църквата в един град в неделя, нещата не отиват надобре.

„Убиват го. Бавно, но сигурно”. Направи ми впечетление, че говори за града сякаш е жив човек, който скоро ще си отиде. После ми разказа, че някога бил жив. Тогава работела като сервитьорка в Пампрово… „Ех, какво беше! Пълно с хора…” „А сега.. ще ни махнат съда скоро. Че град без съд, град ли е? Не искам в Смолян, аз съм от Чепеларе!”.

„Ей там живея. В жълтата къща”. Каза го сякаш казваше заглавието на картината на Ван Гог.  Показва ми къщата с леко вдигане на патерицата. Хубава къща. Измазана. Една от малкото. „Ама празна”. Внукът идвал само с приятели за събота и неделя. Иначе е инженер в София. Няма да се върне.

‘Ама защо ти е да ме снимаш?”

„Хубава си”

„Вие младите сте хубави”

Как да не снимам, като през цялото време не спираше да се усмихва. Но от онези усмивки – с очите. Накрая ми махна с вдигната патерица, защото беше време да й кажа довиждане. Пожела ми здраве и ми благодари, че съм спряла да си поговорим.

Сигурно никога няма да я видя повече.

Ей такива хора може да срещнеш из улиците на Чепеларе. Поздравяват те без повод и се спират да си говорите. Отдавна не ми се беше случвало. Май и това е национално богатство. Ама от изчезващите. Планините го пазят в пазвите си.