150 години от рождението на неудобния Щастливец. Чета във „Фейсбук”, докато си пия кафето… Попадам и на фейлетона му „Бай Ганьо журналист” в един от вестниците ни. Зачитам се.

„Какъв вестник да издаваме – за правителството ли, или опозиция? Казвай скоро, че ме чакат клиенти.

– Сега там е цаката – дали правителствен, дали опозиция? Не знам, дявола да го вземе, колко ще изтраят днешните.

– Казвай скоро, че ме чакат клиенти.

– Знаеш ли какво, Гуньо? – съображава бай Ганьо, без да обръща внимание на думите на адвокатина. – Аз мисля сега засега да я караме с правителството…

– Тъй, тъй, най-добре с правителството – бързат да заявят Гочоолу и Дочоолу.

Бай Ганьо ги изглежда сърдито, задето му пресичат думата, и продължава:

– … Па сетне, като подушим, че им се разклатят краката, да им ритнем едно текме и с новите пак на власт, а?

– Става. Обещаха ли ви нещичко?

– То се знай, без него не може

И си мисля как журналистиката не е мръднала въобще за тези години. Доказва ми го следната дописка. В Русе черен джип изкупил целия тираж на местен вестник. Нещо засегнали интересите на спонсор на властта. Учудвам се как все още вестникът не е на спонсора… Или не се спонсорира от властта.

По-нататък.
Избират кой ще избира нов патриарх. Онзи митрополит с „Линкълна” искал да вкара свои хора и станало скандал. Предполагам, някой друг иска също свои, едва ли е за честни избори. Та висшият ни клир пак показва наученото от годините на вярна служба в ДС. Дядовците си разиграват мръсни и долни интриги, както само те умеят и не ги е еня за нас… миряните, както и властта –  за избирателите. То кога някой го е еняло за тях. Само по избори. Алеко пак се е изказал и по тая тема. Можете да си припомните. Та пак нищо ново.

Кафето ми свърши. Но още ми нагорчава нещо.

Поредното райско кътче в България се бетонира… А, ето я причината. Иракли. Мястото, където две седмици през лятото се чувствам истински щастлива (Такива спомени имам и за Несебър). Далеч от свинщините по-горе, назад към природата, онази непокътнатата в името на удобството за възхваляващите климатика и ръбестия шезлонг. Не си мислете, че и аз не обичам климатик и не лежа на шезлонг. Но някак ми се ще да има места, които не сме пипнали с гнусните си човешки ръце. Краката да са ти в пясъка и пред теб да е морето, около теб – девственият плаж. Не знам дали скоро сте плажували на Дюните, но те наистина ще изглеждат по-добре без златния палат вдясно.

Спирам, че пак ще отнеса някой и друг плесник с думите: „Идеалистка“. Но… и това няма да е ново. Дали и Алеко са го обиждали на „идеалист”?

Още ми горчи.

Мисля си, много ни бива в припомнянето. Ето как си припомняме за Алеко. Преди няколко дни си припомняхме и за 10 януари 1997 г. Какво ли не се изписа …спомени, спомени, спомени. Надпреварваха се вкупом участници от събитията пред парламента да разказват за духа от тогава. Анализират – защо е станало, как е станало. На мен ми се ще да знам защо не става сега? Защо все в минало време? Връщат се в тези дни с усмивка, сякаш тогава са били истински щастливи. Имам един приятел. Всеки път, когато пийваме по едно в бара, се връща там. Трябва да му видите  очите. Светят! А тогава със сигурност не си е мислил, че е щастлив. В онези гладни години. И именно това го е изкарало на улицата. Сега да не би да си щастлив, че не излизаш, питам. Няма отговор. Та така – всички са щастливи, само когато помнят.

Може би да сме удобни не ни прави щастливци… Вие как мислите?