Петя Тодорова от Министерството на правосъдието

Най-болнитe деца

са в Плевен

„На 9-годишно дете едва сега му поставиха диагноза”

– Г-жо Тодорова, вие присъствате в разглеждането на всеки случай на дете, което е предложено за осиновяване в чужбина. Какви са ви впечатленията от децата от „Дом, майка и дете” в Плевен?

Съветът по международния осиновявания разглежда подробно всеки случай и той избира подходящи осиновители от вписаните кандидати в регистъра. Съветът преценява и дали кандидатите имат капацитета да се грижат за него и, ако реши изпраща предложение. Кандидатите решават дали да продължат процедурата по осиновяване. След това съдът постановява. Децата, които се вписват в регистъра за международно осиновяване са тези, за които няма кандидати у нас т.е. с увреждания и на по-висока възраст. Тези, за които няма кандидати, тези в най-тежко състояние, се публикуват на сайта на Министерството на правосъдието и всеки може да ги разгледа. Публикуваме за тях данни, без да ги идентифицираме – т.е. само пол, години, диагноза.

От дом „Майка и дете“ в Плевен от 2003 г. досега 157 деца са вписани в регистъра за осиновявания в чужбина. 101 от тях са качени в този на сайта на министерството. Наистина най-тежките случаи идват от там. Аз работя със снимки на децата и знам какво виждам. В дома в Плевен се случва нещо много странно. Тук съм от 2003 г. Още тогава си личеше, че не се полагат необходимите грижи за децата. В нито един друг дом не може да видите дете, което е на 8-9 години и тежи 4-5 кг. Такива няма дори и в специализираните за деца с умствени увреждания.

– Защо толкова време нищо не се е правило?

– Ние сме само орган, който има достъп до досиетата им, в които е описано подробно здравословното им състояние. На всеки от членовете на Съвета му е правило впечатление, че там са най-тежките случаи. Пращали сме писма към Здравното министерство още през 2003 г. Пращахме сигнали и в началото на тази година. Предполагам, че колегите са правили проверки. Какво са констатирали – не мога да отговоря. Хубаво е, че сега има ясна воля да се променят нещата. Проблем е, че капацитетът на дома е прекалено голям – има 152 деца. Защо са продължавали да настаняват деца не мога да кажа. Знам, че все пак се е работело в дома, влизали са и неправителствени организации, но за съжаление не се отчитат позитинвни резултати. Не мога да си обясня и как директораката Иржина Костова толкова време е несменяема и как може да бъде уволнена дисциплинарно, но да бъде оставена в отдел „Човешки ресурси“.

От досиетата личеше ли, че децата не са лекувани в дома? Т.е. минали са само един преглед при постъпването си и повече не са предприети други действия.

Мога да спомена един подобен случай, но това не означава, че с всички деца е било така. Не мога да твърдя такова нещо, не съм и лекар, който да прецени дали е можело да направят по-нататъшни действия. Става въпрос за едно от децата, които се лекуваха в „Токуда”. Момче на 10 години, познавам от 2003 г. Факт е, че едва сега се уточнява състоянието му.

Искате да ми кажете, че 9 години не е било ясно какво е точното му заболяване?

Да, сега се диагностицира в „Токуда”. В Плевен децата са настанени деца, родени с увреждания, но нищо не се прави, за да се подобрява състоянието им и с течение на времето се влошава. Те са неглижирани. И знам, че все някъде виновни има. Такива деца има и в други домове, но при тях има резултати от полагани грижи като например в Пловдив, Бургас, Благаоевград.

Излиза, че единственото спасение за тези деца е осиновяване в чужбина?

За децата с увреждане винаги е било така. И не само за тези от Плевен. В България дете със синдром на Даун, хидроцефалия, детска церебрална парализа например не може да бъде осиновено. Българинът не е достигнал нивото, при което да вземе едно такова дете, да го лекува, да го интегрира в обществото. Не е добре развита и т.нар. подкрепяща среда. Няма към кого да се обърне. Освен това българинът се пази от недъзите като дявол от тамян. Не знам кога ще започнем да приемаме различията. В САЩ са много по-напред в това отношение.

Там ли ги осиновяват най-често?

Да. Това е заради самата политика на страната, социалните им служби успяват да се справят с такива случаи – социализират децата, подкрепят семействата, имат специализирани центрове.

Вие проследявате живота на всяко дете 2 години след осиновяването. Какво виждате от докладите, идващи от чужбина?

Случват се чудеса. На снимките, които ни пращат се вижда как детето се смее, започнало е да се развива, напълняло е. Семействата описват как са започнали да говорят на френски, английски, италиански. Повечето свирят на музикален инструмент, пеят. От докладите четем как те са започнали да посещават училище, психолози. Социални работници описват как се развиват. Оказва се помощ на осиновителите – беседи, консултации. Всичко това е описано. Дори ни пращат и видео. Затова си мисля, че вършим нещо добро.

Пращаме българчета в чужбина, те стават чужди граждани, но поне имат шанс…

Така е. Който и да е дом в България, каквито и грижи да предоставя на едно дете, не може да замени индивидуалната грижа. Тези деца трябва да се чувстват специални за някого, а децата в домовете са лишени от тях. На осиновените им даваш възможност да нарекат някого „мамо” и „татко”, баба, дядо, има си стая, не чака да му се сипят в чинията.

Има ли дете, за което тук да се е смятало, че няма шанс за подобряване, а в чужбина да е напреднало?

Такива примери много. Наскоро в България гостува представителя за България на една американска организация, която посредничи в осиновяванията – Шели Бетфорт. Самата тя е осиновителка на дете с много тежко умствено изоставане. Искам да ви кажа, че то сега чете на английски. Това са неща, които тук изглеждат невероятни за постигане. Едно такова дете като Вероника от дома в Плевен, за което вие писахте, тежеше 4 кг, само след 4 месеца вече беше 12. Снимката й съм я окачила над бюрото си, за да се подсещам какво правим. Друго дете – незрящо свиреше на пиано. Да, заминават, но в крайна сметка всеки има право на живот, особено когато става въпрос за Плевен.

Сменят ли им имената?

Интересното е, че тенденцията беше такава. Напоследък им запазват имената. Явно осиновителите са все по-добре подготвени. Когато е на по-висока възраст не го сменят. Гледат да запазят нещо познато, защото за децата е страшно стресиращо. Представете си – говори им се на чужд език, наричат го по различен начин, средата е нова. То още не може да разбере, че това е по-добро за него.

Това е тя

Родена в Поморие

Завършва приложна лингвистика и Публична администрация в Софийски университет

От 2003 г. е шеф на „Социални дейности” в дирекция „Международна правна закрила на детето и международни осиновявания”, която подпомага експертно Съвета по международни осиновявания

Омъжена с едно дете