Снимка: Крум Стоев

Всеки понеделник той започва живота си отново – нова страна, нов адрес, нова работа, нови приятели. От ноември досега го е правил 11 пъти, остават му още 22. Това предвижда амбициозния план на 24-годишния пътешественик Жан Лашне.

След като преди няколко месеца взима дипломата си за авиоинженер осъзнава, че не може просто да си потърси работа в родния си Париж и да живее като всички останали. Решава, че трябва да обиколи Европа. Но не просто да пътува и разглежда забележителности като турист, а да работи във всяка една страна точно по 7 дни. По думите му само така може да опознае истинския живот и хората във всяка една от тях. Следват безброй телефонни разговори и мейли със стотици компании и държавни институции из целия континент, за да си уреди престоя и работното място във всяка една страна. Получава му се и на 23 ноември той стъпва на първото си работно място – риболовен кораб в Малта.

„Това беше една от най-трудните професии. Не беше просто разходка в открито море”, казва Жан. Работата е тежка, хвърля мрежи, носи рибата, реди я във хладилните. „Няма значение дали е ден и нощ, работи се постоянно”, разказва още той. Тази седмица обаче е в костюм и седи зад бюро. У нас работи в компания за набиране на персонал. Откриваме го там, за да поговорим с него в обедната му почивка. Не е избирал какво да работи тук, е била единствената му възможност – фирмата, в която работи е и спонсор на проекта му.

„Така намирам средства за пътуването си”, обяснява още Жан. Иначе трудно намира фирми, защото малко работодатели се съгласяват да приемат човек, който ще работи само 7 дни без никакъв опит. Освен собственика на риболовния кораб в Малта, убеждава още собственик на пекарна в Лихтенщайн.

„Там трябваше да ставам в 3:30 ч и се започваше с месене, печене. Освен това мажеш с масло сандвичите – за седмица може би приготвих 1000 сандвича”, разказва още Жан.

„Може би по-лесно е, когато работиш с ръцете си – виждаш резултата веднага. Но път там физическото напрежение е голямо, а и трябват много тънкости”. Признава, че много трудно му било за 6 дни да научи фламенко в Испания и на 7-ия да преподава. За тази работа не получил нито цент.

„България е страната, в която са ми задавали най-много въпроси – какъв съм, от къде идвам, къде живея”, заявява Жан, когато го питаме какво му е впечатлението за българите. Още с пристигането си бил засипан от всички с въпроси за личния му живот. Твърди обаче, че сме дружелюбни и сърдечни. Тук лесно е намерил работа. Докато се разхождахме с него из софийския булевард „Христо Ботев” пък заяви , че в една от баничарниците е ял най-вкусния кроасан. Освен това се влюбил във вкуса на нашенската лютеница. Другото, което особено го впечатлило са дупките в София. А особено се учудил, че тук много се пуши. „Вие пушите и в затворени помещения. Това съм го виждал само тук и в Гърция”, казва той.

Най-добре плащат в Швейцария

„Най-добре плащат в Швейцария”, категоричен е Жан. Там бачкал в работилница – в нея правели музикални инструменти – традиционният алпийски рог. „Имах пари да живея предостатъчно, да купя подаръци и да ми останат. Най-интересно и забавно му било да бъде барман в Дъблин. Там дори посреща Нова година. Що се отнася до хората, Жан твърди, че може да имат различни култури, но се е убедил в едно – навсякъде си приличат. В неделя заминава за Австрия, защото в 7 ч сутринта в понеделник ще бъде служител в маркетингов отдел.

20 години по-късно

Децата на прехода се върнаха

в училище

30-годишните станаха ученици, учат се да четат и пишат

Най-възрастният зад чина е на 52 години в 9-и клас

Има училища, където звънецът за първия час не бие в 7:30 сутринта, а в 18:30 вечерта след работния ден. А учениците са прехвърлили 30-те години. През последните няколко години все повече деца на Прехода, отпаднали в 6, 7 и дори 4-и клас се записват във вечерно училище.

Влезете ли в старата сграда на вечерната гимназия „Пеньо Пенев” в София ще срещнете лицата на много такива деца. Стоят на чина в класната стая, с учебника и тетрадката и четат „Под игото”. Тебеширът и черната дъска са заменени от цветен маркер и бяла дъска.

Всяка година, през октомври, се записват десетки отпаднали именно в средата и края на 90-те. В същото време тогава са били стоици хиляди. Изследване на Социалния и икономически съвет от 2011 г. показа, че за 20-те години на прехода половин милион деца са напуснали преждевременно училище, а 1/3 от тях не са завършили дори основно образование.

Отливът

„Тогава годините бяха тежки. Не само финансово, беше и криза на ценностите. Насаждаше се разбирането, че образование не ти е нужно, за да живееш добре у нас. Не липсваха и примери в за това обществото ни. Получи се отлив от образованието и резултатът виждаме сега”, казва Анна Маркова, директор на гимназията. Да наваксаш изпуснатото в детството обаче не е лесно. Все по-трудно се усвоява материалът, а той е един и същ като за другите ученици. Нямат навици за учене, които се усвояват именно в основното образование. Не е лесно да преподаваш български народни приказки на човек на 35 години”, казва Маркова, която освен директор преподава и литература. Освен това часовете им са всеки ден от 18:30 ч до 21 ч. Преди това са били на работа, занимавали са се с децата.

Обратно в клас на 30

Краси е на 30 години, в 11 клас. Зарязал училище, защото решил, че няма смисъл в него. Отворил си сервиз и все още си изкарва парите от повредени коли. Все още донякъде мисли, че може да се живее и без образование, защото казва, че го доказал в живота си. Въпреки това обаче решил да запише. Все пак да има диплома.

„Не искам да съм издънката на рода, всички завършиха, аз ли няма да успея”, казва той. „Прави го и заради приятелката си”, намесва се г-жа Александра Николова, класната му.

В същия клас е Петя, на 40 години. Не била стъпвала в училище от 22 години. „Омъжих се на 17 и мъжът ми не даде да уча повече. После забременях и така”, разказва тя. Преди една година най-накрая събрала смелост да се разведе и решила да се запише в гимназията. „22 години чаках”, усмихва се тя. Единият й син също е в 11 клас. „Учим едно и също заедно, даже се състезаваме за оценки”. Признава, че най-трудният й предмет е английският. Сега е безработна, надява се с диплома да намери по-лесно работа. Тя седи на един чин с Виолета, също разведена и споделя подобна история.

„Някои са жени с по 2 и 3 деца. Понякога идват с тях. Вече сме подготвени. Имаме детски кът, боички, блокчета, играчки и докато майките им учат, гледаме малките. Това е животът”, разказва още Маркова. „Тази година пък чакаме 3-о бебе”, допълва тя.

Преди няколко дни дошъл баща с двете си малки деца. Няма кой да ги гледа и той с тях. „Беше ги качил на мотор. Държеше да не изпуска часове.

Проблемът на всички тези възрастни ученици е работата. Голяма част от тях нямат такава, друга са в сивия сектор. Работят като монтьори, товарачи в складове, сервитьори, бармани, маникюритски, фризьорки. Всички обаче крият, че нямат образование.

„Един път да завърша! Много ми тежи, че лъжа шефовете. Казах, че дипломата ми е в университета, там я държат. Завърша ли – ще я покажа”, казва момиче от 11А клас, което, разбира се, не казва името си. Много пък се записват, защото им трябва шофьорска книжка.

Не всички обаче могат да смогнат с работата, ако имат такава, и пропускат часове. В началото на всяка година записаните във Вечерното училище са около 200. Тази година са били 204. Всеки месец отпада по някой и така до юни остават не повече от 150 души. Приемат се ученици само над 16 години. В момента пък най-възрастните ученик е жена на 53 години и е в 9-клас.

Записването

Няма ограничение в това колко пъти се записваш в училището. Може да прекъснеш по средата на година, на следващата държавата пак ти дава право да се върнеш. От една страна това е хубаво, защото в крайна сметка всеки има право на образование. От друга обаче опитът на Анна Маркова е показал, че е крайно недисциплиниращо. „И 10 години могат да се връщат и да не завършват. В същото време за обучението на всеки един от тях плащаме ние. Никой не е длъжен да спонсорира човек, който в крайна сметка не е достатъчно отговорен за себе си”, казва Маркова. Според нея проблемът може да се реши, като има ограничение във възможностите да се записваш. „Ако на 4-ия път се наложи сам да си плаща, ще се замисли”.

Тук учат и доста младежи, израснали в домове за сираци. Оказва се, че голяма част децата на държавата нямат диплома. Причината – те ходят в масовите училища, но никой не следи дали са редовно в час. Така се оказват в училище като „Пеньо Пенев”, защото напуснат ли все сигурният (доколкото може да бъде сигурен) дом, разбират колко са пропуснали – да си намерят работа без диплома е невъзможно.

„Те са добри по душа, но са свикнали някой друг да им е длъжен”. Именно те най-често се записват и отписват. И така до без край”.

Само 4 роми взели диплома за 7 години

За 7 години, откакто Анна Маркова е директор, едва 4 роми са завършили образованието си и са взели диплома. Рядко представители на етноса се записват в гимназията. И да се запишат – отпадат бързо. „Разбирате ли, идва страшно неграмотно ромско поколение. Предишното, което сега вече е на около 40, поне знаеше да пише и да чете. Преди 1989 г. ги принуждаваха да завършат поне 8-и клас. Сега и това не се случва. Фактите говорят – 4 роми за 7 години”, казва още Маркова. Според нея, и не само, не ромите трябва да бъдат изкарани от гетото и набутани в училищата, а училището трябва да стигне до тях. „Те са затворена общност, трябва някой сред тях да ги подтиква към учене, да се работи в общността им”, посочва още Маркова. Тя дава пример с опити на гимназията да привлече млади ромски жени, вече майки. Не искали да напускат квартала си, за да посещават часовете.