Туп, туп, туп
„Извинявай, извинявайййй. Внимателно. Неее!…“, викаше тя с изкривено от ужас и паника лице, докато се опитваше да се измуши между тълпата и да се впусне в краката му. Защото той всеки момент можеше да го настъпи. Точно преди обувката му да се стовари върху него, тя протегна ръка и го сграбчи. Взе го в ръце, а то тупкаше толкова учестено, че се издуваше и смаляваше за части от секундата. По него беше полепнал прах, който трудно щеше да се махне. „Няма значение. Важното е, че все още е цяло“, помисли си тя. За праха ще се погрижи после.
„А! Какво? Какво правиш?“, усмихна й се той с най-неангажираната и очарователната усмивка на света и й подаде ръка, за да се изправи. Винаги е бил джентълмен.
„Сърцето ми.. щеше да го смачкаш“, каза тя.
„О, даже не съм го забелязал…“
