По пътя до Ботевград

20160707_122655Автогара „Подуене“. Имам 7 минути до тръгването на маршрутката към Ботевград. Влизам в кръчмата за кафе. Трима мъже сърбат шкембе и пият, може би, втора бира. Все пак е само 9 ч сутринта. Докато чакам пукхкавата барманка с нова фризура, тип студено къдрене в стил 91 г. (разбирам това от клиент, който й честити новата прическа), единият от мъжете със шкембета, и в двата смисъла на думата, се провиква с провлачен глас

: „Дай още една бира! Ако не стигат парите ще мия тигани“. После изсипва шепа стотинки, държейки се за бара да не падне. Кафето ми е готово. Фризираната барманка ми го тръсва на бара безмълвно, така че се отказвам да питам има ли захар и просто излизам. По пътя отпивам… Нещо средно между вкуса на препарат, с който са мили машината и утайка от снощи.
В маршрутката за Ботевград. Има три свободни места… Две най-отзад. Второто е по-напред, но як екземпляр от мъжки род си е пуснал седалката назад и вече дремва. Никаъв шанс да седна там. Избирам последното място…поне съм сама…. Уви…за кратко. Закъсняла майка с четиригодишната си дъщеря тича към нас. Изстръпвам… Сядат до…мен. Майката връчва един телефон на момиченцето да има с какво да се занимава по пътя. Мисля си „ще дочувам някаква игра, кво толкова, дете е…“ Ноо не! От него се разнасят кючек ритми с текст, който не е за ушите на дете… През това време майка й започва да говори по втория си телефон на висок глас… И нямам слушалки. Дочувам още разговор на шофьора с друг мъж. Шефът трябвало дам му купи нов работен панталон, но се правил на ударен. Часът е едва 9.30 ч… Уелкъм хоум. За протокола – връщам се от малко подредено градче в Холандия… Мдаааам….

Posted on юли 8th, 2016 by Molivche  |  Коментарите са изключени за По пътя до Ботевград

Два билета, моля

Copy of Photo15_15A

„Имате ли билет? Трябва да отида до летището…”

Виждах я всеки ден на спирката на 84 на „Гурко” и „Левски” срещу Спортната палата. Седеше винаги близо до таблото, показващо след колко минути ще дойде автобусът. Личи, че някога е била ослепително красива. Може да се каже, че все още е. Такава красота, макар и съсипана, трудно се скрива от бръчки и овехтели дрехи. Помислих си колко е грациозна. Цялата в черно, с прилепнала избеляла рокля, наметната с раздърпано късо кожухче. Сякаш беше излязла от концертната зала преди 20 години и все още не се е прибрала у дома. Гримът беше размазан сякаш не искаше да подчертае очите си, а да ги скрие. И никога не я видях без червило. Като че ли току-що го е поставила и го е прибрала заедно с огледалцето в дамската си чантичка по време на антракта. „Не й давайте. Всеки ден иска билети и се вози цял ден. Все самолет ще хваща. Луда е”. Стреснах се от думите, които ми изстреля със странна смесица между сърдитост и загриженост към моето левче жената, която продаваше билетчета в кабинката на спирката. След това ми разказа историята в 7 минути, докато пристигне следващия 84.

Някога била балерина. Голяма надежда. Била влюбена в някакъв хореограф в операта. Той обаче решил да замине за Париж. Казал й, че първо ще замине той и след няколко месеца тя ще отиде при него. Трябвало да тръгне март. В края на февруари й се обадил да й каже, че се отлага за април. После в края на март – за май. Един ден все пак посочил дата. Но ден преди това й се обадил, че няма смисъл да идва. Бил с друга. Оттогава тя всеки ден пътува с куфара, приготвен за нейния любим. И на всички обяснява, че той я чака в Париж. Винаги бърза, за да не изпусне полета. Но стигне ли летището – не знае какво да прави. Когато построиха новия терминал съвсем се обърка къде да слиза. Където и да слезе обаче знаеше, че 84 ще дойде и пак ще я върне обратно на „Гурко” и „Васил Левски”. Като онова обаждане, което я върнало вкъщи преди толкова години.

„Как разбра тази история, едва ли е от нея?”, питам продавачката на билети. Преди години тука идваше един мъж. Опитваше се да я прибере. Но тя – не даваше да се чуе. Той я молеше, тя отказваше… По едно време спря да й говори. Само си купуваше кафе от подлеза, сядаше на спирката и я гледаше. Пазеше ли я, какво.. не знам, но не мърдаше докато не се качи в автобуса. В един момент и той спря да идва. Но преди това ми разказа за нея. „Два билета, моля!“ Само това казах накрая на продавачката. Спомням си, че се качих с балерината в автобуса. Хвърлях й скришом поглед и си мислех каква ли прима е щяла да стане. Слязох преди нея. Не ми се щеше да я виждам, когато стигне последната спирка и усети същото чувство като онова след обаждането от Париж. Балерината спря да идва преди около шест месеца. Така и не разбрах какво стана с нея. От време на време взимам по два билета, ей така за всеки случай.

Posted on февруари 24th, 2014 by Molivche  |  Коментарите са изключени за Два билета, моля

Родопска импресия

Една приятелка поетеса, Дана Белева, ми беше казала, че бабите са национално богатство. Трябва да се опазват. Баба Мария от жълтата къща на центъра в Чепеларе е такава. Видях я да прави миши стъпки в големите си мъжки обувки с помощта на две патерици.

Copy of Copy of IMG_4844

IMG_4854

„Може ли да ви снимам? Неее, защо мен, стара съм… „. Така започна разговорът, който се оказа подарък – спомен за един изгубен Чепеларе. Беше неделя, толкова слънчева, колкото само спомените в очите й. След обичайните въпроси от къде съм и за колко време съм в града, се обърна към близкия ъгъл и каза, че там някога имало пекарна. И всяка неделя, като тази, хората в Чепеларе, на път за църквата, минавали от там да си оставят хляба да се изпече. На връщане след литургията си го взимали. Увит в онези бабини кърпи, топъл и пушещ. Било традиция в Чепеларе. Сега зад алуминиевата дограма на някогашната пекарна имаще бързо закусващи, защото вече е закусвалня.

IMG_4905

А, ако завием вляво и продължим стотина метра, ще намерим църквата заключена. Не съм особено религизона, рядко стъпвам в църква, но сега си мисля, че затворена ли е църквата в един град в неделя, нещата не отиват надобре.

IMG_4703

„Убиват го. Бавно, но сигурно”. Направи ми впечетление, че говори за града сякаш е жив човек, който скоро ще си отиде. После ми разказа, че някога бил жив. Тогава работела като сервитьорка в Пампрово… „Ех, какво беше! Пълно с хора…” „А сега.. ще ни махнат съда скоро. Че град без съд, град ли е? Не искам в Смолян, аз съм от Чепеларе!”.

IMG_4865

„Ей там живея. В жълтата къща”. Каза го сякаш казваше заглавието на картината на Ван Гог.  Показва ми къщата с леко вдигане на патерицата. Хубава къща. Измазана. Една от малкото. „Ама празна”. Внукът идвал само с приятели за събота и неделя. Иначе е инженер в София. Няма да се върне.

‘Ама защо ти е да ме снимаш?”

„Хубава си”

„Вие младите сте хубави”

Как да не снимам, като през цялото време не спираше да се усмихва. Но от онези усмивки – с очите. Накрая ми махна с вдигната патерица, защото беше време да й кажа довиждане. Пожела ми здраве и ми благодари, че съм спряла да си поговорим.

Сигурно никога няма да я видя повече.

Ей такива хора може да срещнеш из улиците на Чепеларе. Поздравяват те без повод и се спират да си говорите. Отдавна не ми се беше случвало. Май и това е национално богатство. Ама от изчезващите. Планините го пазят в пазвите си.

IMG_4695

IMG_4827

IMG_4813

IMG_4803

IMG_4842

Posted on февруари 16th, 2014 by Molivche  |  Коментарите са изключени за Родопска импресия

DESTRUCTIVE CREATION

DESTRUCTIVE CREATION:

Промяната сме ние

254001_10150217195057700_310375597699_7028469_3156629_n

Намираме ги в работилницата им. Къде е тя – остава в тайна. Там бунтът им придобива форма. С малко думи и много цветове. Точно какъвто е разговорът с тях. Преди да започнем разговора се уговаряме да не питам с какво се занимават извън групата, какво учат и т.н. Само могат да кажат на колко години са – между 21 и 23. Затова и директно ги връщам към първата им и най-голяма акция – изрисуването на Паметника на съветската армия през юни 2011 г.

Защо точно този паметник?

DC 3: Това е най-големият символ на отминалата епоха. На хората, мислещи по този начин, на хората установили режимът преди 10 ноември. Идеята бе да изобразим как виждаме политиката в България. Хората са едни и същи и преди и след това. Просто сменят цвета на дрехите си и цветовете на знамената, но те са същите със същите идеи, същите убеждения.

Колко време ви отне подготовката?

DC 3: 6 месеца. Идеята дойде декември и я направихме юни. Първоначално имахме друга идея. Искахме да нарисуваме като супермен мъжа най-отгоре. Затова се опитахме да се качим горе до него. Там има тунел и може да се стигне до върха на паметника. Намерихме го, но така и не успяхме. Освен това сметнахме и да се изкачим до горе, статуята е 10 м и няма да успеем да го нарисуваме. Твърде опасно беше. И решихме, че ще оцветим войникът долу, пък не вървеше да е само той. Така дойде идеята да изрисувам всички.

Колко души бяхте?

DC 3: Четирима боядисваха, 3-ма пазихме. Иначе още няколко души участваха в обсъждането през тези няколко месеца.

И никой не ви спря през нощта?

DC 3: Не. Ние бяхме бързи. 15-20 минути.

Имаше бурна реакция – едни се радваха, другите ви наричаха вандали. Как оценявате сега това?

DC 2: Имаше хора, които разбраха какво искахме да кажем. Имаше и такива, които смятаха, че не е правилно, че оскверняваме паметника. Ние споделяме по малко и от и двете мнения.

DC 3: Още има хора, които подкрепят режима. Нормално е да са обидени. Освен това тук живеят много руснаци. Ние също не бяхме „за” така да остане паметника. Очаквахме бързо да го измият. Очаквахме и медийната реакция и дори, че това ще влезе и в международните новини. Защото беше нещо супер необичайно за нашата страна.

Влезе на второ място в световна класацията за улично изкуство…

DC 3: Да, което беше много хубаво. Не очаквахме само, че някой ще изпревари общината и ще го измие през нощта. Това беше абсурдно! Това ни разочарова. Сякаш се срамуват от това, което правят. Ние правихме нещо нелегално и бяхме през нощта. Ако те мислят, че са прави и е нормално да чистят паметника – защо не го изтриха по светло? По-лесно е, светло е. От какво ги е страх, като правят нещо хубаво? Те знаеха, че правят нещо, което е против желанието на хората. Т.е. те не се съобразяват. Ние нямаме претенции, че се съобразяваме с тях, те я имат. Между другото ние сме против бутането му.

Защо?

DC 2: Защото е история. Лоша или добра си остава история. Може да си покажем мнението, но не може да я забравим и да я изтрием.

DC 3: Трябва да има приемственост. Демократите махат Ленин, комунистите преди тях също са махали куп неща, преименували са улици. Не може да плюем по всичко минало, то просто е минало.

Така и не ви намериха след това. Имахте ли все пак проблеми с полицията?

DC 3: Доста се бяхме изплашили. Но едно от най-абсурдните неща, които излязоха по медиите беше, че полицията има снимка на извършителя – на момче с качулка и четка. От там разбрахме, че не е толкова страшно положението. Из средите, които драскат, бяха пуснали слух, че който даде информация за нас го чака 4000 лева награда. Но нямаше проблем с полицията, никой не ни е търсил.

Добре, след това направихте лъва пред Съдебната палата на клоун, на място, осеяно с камери. Не се ли страхувахте, че там вече ще ви хванат?

DC 2: Там се връщахме три пъти, докато го направим. На шаблона не се отпечата един детайл. Но отне минута и половина.

DC 3: Бяхме се примирили, че по-вероятно е тази вечер някой да спи в районното. Беше си страшно. Сега като се сещаме ни е смешно, че се връщахме няколко пъти. Но да се качиш на Съдебната палата и да преминеш оградата си беше страшно, имайки предвид, че там гледат 6 камери. Имаше и жива охрана.

DC 2: Надяваме се да не сме го уволнили човекът. Защото ние влизаме и правим това, а той ще го отнесе, но решихме, че трябва да го направим. Пак много хора не харесаха акцията, защото лъвът е символ на България. Но именно затова го направихме. Да, лъвът е символ на България и българите. А съдебната палата прави лъвът на клоун, т.е. всеки един от нас. Трябва да се обръща внимание на тези хората, които не зачитат символите на България, а не на нас, които сме направили нещо за 24 часа и после са го измили с водоструйка…

А защо сложихте чували за боклук върху бюстовете на известни българи в Борисова?

DC 3: Трябваше да изглеждат като осъдени на смърт. Няма приемственост с будителите.

Какво смятате за протестите? Вече текат над 80 дни.

DC 2: Радваме се, че хората се събуждат и се организират. Допреди няколко години само се говореше, но сега се организират.

Смятате ли, че ще се промени нещо?

DC 2: Смятаме, че вече нещата се променят. Има мегдан да стане хубав място за живеене тук.

DC 1: Интересно е тук

DC 2: А за рисуване е рай.

DC 3: Трябва ни вдъхновение, а в чужбина го няма. Тук го има в изобилие. Тук са приятелите ни.

Затова ли поправихте пейките на „Св. Седмичисленици”?

DC 1:

Имахме работилница близо до църквата. Ние буквално крадяхме пейките през нощта и ги връщахме след…

DC 2: … след седмица (смеят се)

DC 1: Но не сме ги крадели с лоши помисли.

DC 3: Все пак бяха счупени пейки. И държим това да се знае.

Т.е. издразни ви, че никой не поправя пейките, общината например, и си ги взехте…

DC 1: В наши ръце е дали ще направим нещо или няма да направим и ще гледаме отстрани кой какво е направил и не е. Хората им се радваха. Снимаха ги. Какво друга награда за един артист… в България особено? Надали финансова…

Особено ме впечатли табелата: „И да ги счупите пак ще ги направим!”

DC 2: Това, което ни кара да правим това, е че може да накараме тези пейки да изглеждат много по-добре с малко усилия. Т.е. с малко бои и материали е са готови. Когато направихме част от тях, след няколко дни вече бяха счупени. Поправихме ги и ги върнахме пак. Тогава ни дойде идеята за табелата.

DC 1: В България сме все пак.

DC 3: Мислихме си каква ще е първата реакция на хората като ги видят: ще си кажат: „Много са хубави, но ще ги счупят”. Мисленето е само на една крачка от това да стане от деградивно до много положително и с потенциал и резултат. Ако тези, които поправят са по-инати, нещата ще се променят…

Колко пъти сте ги поправяли?

Някои по два, някои още не сме. Ще ги поправим.

Добре де, кое ви кара да правите всичко това?

DC 2:

Много хора се оплакват, но нищо не правят. А понякога решението може да е много просто, за много малко време и за без пари. Така го правим ние.

DC 1: Всеки трябва да потърси това, което иска в България. На първо място. Стойте тук и се борете. Това искаме да кажем. Ще прозвучи превзето, но промяната сме ние.

Добре, имате идеи. Потърси ли ви някой от общината?

DC 3: Това е специфичен момент. Ако общината излезе публично, че ни подкрепя е нож с две остриета за тях. Защото има хора, които много ни харесват, но и такива, които не ни харесват. Освен това Общината трябва да ни глобява за част от нещата, които правим… Поддържаме отношения. Чуваме се от време на време. Имаме доста добри впечатления. Имат желание да променят нещата, но стават много бавно, системата е бавна. Но все пак предприемат действия за оправяне вида на града.

И накрая, защо не искате да си показвате лицата?

DC 1: Ние сме най-обикновени момчета от ж.к. – тата… Просто правим нещо дори само защото така го усещаме. И искаме да покажем, че за да правиш изкуство в България – не е нужно да си превзет, а просто трябва да имаш нещо в главата и да се захванеш.

DC 3: Ако ще постигаме нещо, искаме просто хората да си кажат – те могат, значи и ние можем. А не да ни разпознават по улицата.

DC 2: Не искаме публичност. Ние сме група – изразяваме мнение. И като бачкаме – бачкаме от името на групата, не като личност. А кои сме ние… няма значение…

Posted on септември 12th, 2013 by Molivche  |  Коментарите са изключени за DESTRUCTIVE CREATION

Икарусът – цяла ера от градския ни живот си отива

Една ера в градския ни живот си отива. Последните 50 Икаруса в София ще бъдат спрени от движение до края на тази година, поне според намеренията на Столична община. Близо 30-годишните градски автобуси, които изпитват нервите на столичани всеки ден, ще бъдат заменени с чисто нови. Също до края на годината в историята отиват хартиеното билетче и перфораторът.

Вижте как се пътува по една от най-натоварените линии в столицата тук. Запознайте се и с Цветан – един от най-симпатичните шофьори :))))

Posted on април 23rd, 2013 by Molivche  |  No Comments »

Кой създаде символа на екопротестите?

182612_10151318922047104_862712074_n

Една корона, но не от злато или тръни, а от хартия, стана символ на екопротестите през последния месец. На нея пишеше „Ние сме държавата”. Носеха я стотици екозащитници, излезли на улицата, за да запазят незастроени девствения плаж Иракли, къмпинг Корал, Витоша и Банско. Екипът на „Събуди се” се срещна с 29-годишната Златна Михайлова, изработила символичната корона.

Вижте в следващото видео.

Posted on март 2nd, 2013 by Molivche  |  No Comments »

Млади хора късат с цивилизацията, заживяват в планината

 

Вместо улични кръстовища в краката им се вие Искър. Над тях не се издигат високи бетонни сгради, а дивашките върхове на Стара планина. Рядко използват коли, вместо тях разчитат на коне. Как млади хора са избрали да скъсат с цивилизацията и да заживеят в планината и какво накара британец и шотландка да отглеждат магаре, кози и да берат билки. Еднодневна разходка с опертора Михаил Кръстев до цело Желен.

Posted on март 2nd, 2013 by Molivche  |  107 Comments »

През Африка с автомобил

Какво е да зарежеш комфорта на уютния офис и големия град, за да се впуснеш в опасно приключение? Защо понякога имаме нужда да събудим откривателя в себе си? Отговор на тези въпроси дават двама мъже, решили да зарежат удобството на града и да се отправят на дълъг път през Африка. Александър Костадинов и Росен Михайлов са първите българи, прекосили Черния континент с джип от Александрия до Кейптаун.

Вижте през какво са преминали във видеото.

Posted on март 2nd, 2013 by Molivche  |  209 Comments »

Последният ковач на София

 

Бързото развитие на технологиите и промените в състава на населението в развитите икономики водят до драматично намаляване на някои видове професии, дори до пълното им изчезване. С оператора Росен Илиев посетихме една от последните ковачници в София. Вижте какво разказва бай Ризо във видеото.

Posted on март 2nd, 2013 by Molivche  |  138 Comments »

Учим пет пъти повече чужди думи чрез сугестопедия

В часовете, провеждани по метода на сугестопедията, човек може да запомни десетки думи за един ден, докато просто си отпочива под звуците на класическа музика. Запаметяването става на базата на внушението. Неусетно, с помощта на музика, песни, танци и игри учениците запомнят думи и фрази, които след време изникват в съзнанието им.
Повече по темата може да гледате във видеото

Posted on март 2nd, 2013 by Molivche  |  89 Comments »

 
Wordpress