Archive for the ‘По пътя’ Category

По пътя до Ботевград

20160707_122655Автогара „Подуене“. Имам 7 минути до тръгването на маршрутката към Ботевград. Влизам в кръчмата за кафе. Трима мъже сърбат шкембе и пият, може би, втора бира. Все пак е само 9 ч сутринта. Докато чакам пукхкавата барманка с нова фризура, тип студено къдрене в стил 91 г. (разбирам това от клиент, който й честити новата прическа), единият от мъжете със шкембета, и в двата смисъла на думата, се провиква с провлачен глас

: „Дай още една бира! Ако не стигат парите ще мия тигани“. После изсипва шепа стотинки, държейки се за бара да не падне. Кафето ми е готово. Фризираната барманка ми го тръсва на бара безмълвно, така че се отказвам да питам има ли захар и просто излизам. По пътя отпивам… Нещо средно между вкуса на препарат, с който са мили машината и утайка от снощи.
В маршрутката за Ботевград. Има три свободни места… Две най-отзад. Второто е по-напред, но як екземпляр от мъжки род си е пуснал седалката назад и вече дремва. Никаъв шанс да седна там. Избирам последното място…поне съм сама…. Уви…за кратко. Закъсняла майка с четиригодишната си дъщеря тича към нас. Изстръпвам… Сядат до…мен. Майката връчва един телефон на момиченцето да има с какво да се занимава по пътя. Мисля си „ще дочувам някаква игра, кво толкова, дете е…“ Ноо не! От него се разнасят кючек ритми с текст, който не е за ушите на дете… През това време майка й започва да говори по втория си телефон на висок глас… И нямам слушалки. Дочувам още разговор на шофьора с друг мъж. Шефът трябвало дам му купи нов работен панталон, но се правил на ударен. Часът е едва 9.30 ч… Уелкъм хоум. За протокола – връщам се от малко подредено градче в Холандия… Мдаааам….

Posted on юли 8th, 2016 by Molivche  |  Коментарите са изключени

Два билета, моля

Copy of Photo15_15A

„Имате ли билет? Трябва да отида до летището…”

Виждах я всеки ден на спирката на 84 на „Гурко” и „Левски” срещу Спортната палата. Седеше винаги близо до таблото, показващо след колко минути ще дойде автобусът. Личи, че някога е била ослепително красива. Може да се каже, че все още е. Такава красота, макар и съсипана, трудно се скрива от бръчки и овехтели дрехи. Помислих си колко е грациозна. Цялата в черно, с прилепнала избеляла рокля, наметната с раздърпано късо кожухче. Сякаш беше излязла от концертната зала преди 20 години и все още не се е прибрала у дома. Гримът беше размазан сякаш не искаше да подчертае очите си, а да ги скрие. И никога не я видях без червило. Като че ли току-що го е поставила и го е прибрала заедно с огледалцето в дамската си чантичка по време на антракта. „Не й давайте. Всеки ден иска билети и се вози цял ден. Все самолет ще хваща. Луда е”. Стреснах се от думите, които ми изстреля със странна смесица между сърдитост и загриженост към моето левче жената, която продаваше билетчета в кабинката на спирката. След това ми разказа историята в 7 минути, докато пристигне следващия 84.

Някога била балерина. Голяма надежда. Била влюбена в някакъв хореограф в операта. Той обаче решил да замине за Париж. Казал й, че първо ще замине той и след няколко месеца тя ще отиде при него. Трябвало да тръгне март. В края на февруари й се обадил да й каже, че се отлага за април. После в края на март – за май. Един ден все пак посочил дата. Но ден преди това й се обадил, че няма смисъл да идва. Бил с друга. Оттогава тя всеки ден пътува с куфара, приготвен за нейния любим. И на всички обяснява, че той я чака в Париж. Винаги бърза, за да не изпусне полета. Но стигне ли летището – не знае какво да прави. Когато построиха новия терминал съвсем се обърка къде да слиза. Където и да слезе обаче знаеше, че 84 ще дойде и пак ще я върне обратно на „Гурко” и „Васил Левски”. Като онова обаждане, което я върнало вкъщи преди толкова години.

„Как разбра тази история, едва ли е от нея?”, питам продавачката на билети. Преди години тука идваше един мъж. Опитваше се да я прибере. Но тя – не даваше да се чуе. Той я молеше, тя отказваше… По едно време спря да й говори. Само си купуваше кафе от подлеза, сядаше на спирката и я гледаше. Пазеше ли я, какво.. не знам, но не мърдаше докато не се качи в автобуса. В един момент и той спря да идва. Но преди това ми разказа за нея. „Два билета, моля!“ Само това казах накрая на продавачката. Спомням си, че се качих с балерината в автобуса. Хвърлях й скришом поглед и си мислех каква ли прима е щяла да стане. Слязох преди нея. Не ми се щеше да я виждам, когато стигне последната спирка и усети същото чувство като онова след обаждането от Париж. Балерината спря да идва преди около шест месеца. Така и не разбрах какво стана с нея. От време на време взимам по два билета, ей така за всеки случай.

Posted on февруари 24th, 2014 by Molivche  |  Коментарите са изключени

Родопска импресия

Една приятелка поетеса, Дана Белева, ми беше казала, че бабите са национално богатство. Трябва да се опазват. Баба Мария от жълтата къща на центъра в Чепеларе е такава. Видях я да прави миши стъпки в големите си мъжки обувки с помощта на две патерици.

Copy of Copy of IMG_4844

IMG_4854

„Може ли да ви снимам? Неее, защо мен, стара съм… „. Така започна разговорът, който се оказа подарък – спомен за един изгубен Чепеларе. Беше неделя, толкова слънчева, колкото само спомените в очите й. След обичайните въпроси от къде съм и за колко време съм в града, се обърна към близкия ъгъл и каза, че там някога имало пекарна. И всяка неделя, като тази, хората в Чепеларе, на път за църквата, минавали от там да си оставят хляба да се изпече. На връщане след литургията си го взимали. Увит в онези бабини кърпи, топъл и пушещ. Било традиция в Чепеларе. Сега зад алуминиевата дограма на някогашната пекарна имаще бързо закусващи, защото вече е закусвалня.

IMG_4905

А, ако завием вляво и продължим стотина метра, ще намерим църквата заключена. Не съм особено религизона, рядко стъпвам в църква, но сега си мисля, че затворена ли е църквата в един град в неделя, нещата не отиват надобре.

IMG_4703

„Убиват го. Бавно, но сигурно”. Направи ми впечетление, че говори за града сякаш е жив човек, който скоро ще си отиде. После ми разказа, че някога бил жив. Тогава работела като сервитьорка в Пампрово… „Ех, какво беше! Пълно с хора…” „А сега.. ще ни махнат съда скоро. Че град без съд, град ли е? Не искам в Смолян, аз съм от Чепеларе!”.

IMG_4865

„Ей там живея. В жълтата къща”. Каза го сякаш казваше заглавието на картината на Ван Гог.  Показва ми къщата с леко вдигане на патерицата. Хубава къща. Измазана. Една от малкото. „Ама празна”. Внукът идвал само с приятели за събота и неделя. Иначе е инженер в София. Няма да се върне.

‘Ама защо ти е да ме снимаш?”

„Хубава си”

„Вие младите сте хубави”

Как да не снимам, като през цялото време не спираше да се усмихва. Но от онези усмивки – с очите. Накрая ми махна с вдигната патерица, защото беше време да й кажа довиждане. Пожела ми здраве и ми благодари, че съм спряла да си поговорим.

Сигурно никога няма да я видя повече.

Ей такива хора може да срещнеш из улиците на Чепеларе. Поздравяват те без повод и се спират да си говорите. Отдавна не ми се беше случвало. Май и това е национално богатство. Ама от изчезващите. Планините го пазят в пазвите си.

IMG_4695

IMG_4827

IMG_4813

IMG_4803

IMG_4842

Posted on февруари 16th, 2014 by Molivche  |  Коментарите са изключени

Един спестен ден

314974_10151052341687104_2108073247_n

Моят поздрав за 2013 г е откъс от разказа на Греъм Грийн „Един спестен ден”. Да хванеш ли самолет, за да спестиш един ден?

“Питам ви какво значение имаше един спестен ден за него или за когото и да било? Един ден, спестен от какво? За какво? Вместо да го прекарате в пътуване ще пристигнете един ден по-рано, но няма да останете до безкрайност там, закъдето сте тръгнали, ще си тръгнете 24 часа по-рано, това е всичко. А на връщане отново ли ще вземете самолет, за да спестите един ден? Да го спестите от каквo, за какво? Ще започнете работа по-рано, но не можете да работите до безкрайност, само ще спрете работа един ден по-рано. И после какво? Не можете да умрете един ден по-рано. Тогава, може би, ще осъзнаете колко неразумно от ваша страна да пестите този ден – когато откриете, че няма начин да избягате от тези 24 часа, които така внимателно сте скътали. Можете да ги отмествате все по-напред и по-напред, но рано или късно ще трябва да ги изхарчите и тогава не е изключено да съжалявате, че не сте ги изхарчили в едно наивно занимание като пътуването с влак”

Пожелавам ви през 2013 г. да не пестите много. Смисълът е в пътуването, поне за мен. Честита нова година!

Posted on януари 1st, 2013 by Molivche  |  No Comments »

Беглика фест

Назад към природата,

напред към свободата

853101

Има места, на които винаги се връщаш. Едно от тях е яз. Голям беглик. Ако Родопите имат сърце, то несъмнено тупти точно там. Oт 5 години няколко хиляди сърца туптят в унисон с него всеки август. Млади, идващи от джунглата на бетона в големите градове, за да се скрият в прохладния лес на вековните смерчове и топлата прегръдка на слънчевите поляни.

Привлича ги едно събитие, вече станало традиция – зеленият фестивал „Беглика фест”. За пета поредна година той събра една общност на хора, които не са скъсали връзката си с природата и естествения начин на живот. Обичат палаткуването и не мрънкат, че нямат чаршафи и климатик. Вместо това носят дърва, палят огън под открито небе и по-често отправят поглед към небето, за да погледат звездите.

853101-4

Под звездите

Тази година фестът се проведе на 17,18 и 19 август. Още в четвъртък вечер започнаха да се разпъват палатки. До фестивалната поляна, на брега на язовира, се стигаше с „водно такси”. Няколко лодки правеха курсове от тъмно до тъмно, за да превозят всички гости. Имаше път и по-суша, но това означаваше 3 км пеша с раница, палатка и чувал. Разбира се, ние избрахме първия вариант, макар и да ни костваше 2 часа чакане на брега. Ако сте в настроение, обаче, те могат да се превърнат и в забавно преживяване с питиета и нови запознанства. Така, че още слезли от колата и стъпили на поляната, усетихме магията на Родопите и на хората, които я обичат. Точно на свечеряване дойде и последната лодка за деня, в която успяхме да се настаним и на фона на изгряващите звезди и проблясващите кълбета от запалени огньове на сушата, прекосихме язовира. Кемпът бе съвсем близо, разпънахме палатките на светлина от челник (задължително приспособление, ако тръгнете натам) и се отправихме право към фестивалната поляна. Върви се пеша, за коли е забранено. На четири колела можеха да влизат само семейства с деца.

853101-1

С аромат на джинджифил…

С всяка крачка по тъмния път до нас все повече долиташе звук от народна музика и примесени с електронно звучене. Оказа се вълшебната музика на Balkan Scientists Sound System – формация създадена през 2010 г. в София. Комбинация от съвременна електронна музика със силно ямайско DUB влияние и традиционна българска народна музика. Оказа се, че заради чакането на лодката, сме изпуснали оркестър 101 Каба-Гайди, но това, което предстоеше, бързо ни накара да забравим за лекото разочарование. Всъщност то беше и последното негативно усещане, което изпитахме. Под звуците на етномузиката и последвалите диджеи не ти остава нищо друго освен да вземеш греяно вино и да се оставиш на танца. Когато ти стане все пак студено (защото през нощта температурата падаше до 7-8 градуса) можеш да се сгрееш с ароматния чай масала – вълшебна смесица между мляко, черен чай, джинджифил, кардамон, карамфил, индийско орехче, канела и шафран.

IMG_8611

С гореща чаша в ръка може и да се понесеш към другата поляна – до „диджея на дървото”. Да, той беше „кацнал на едно дърво” върху дървен балкон, специално построен за фестивала, но не от кого да е, а от Асоциация за строителство с естествени материали. Точно след него е кеят, където можехме да се насладим и на приказната гледка, която се разкри пред нас – гладката вода, извисяващи тъмни борове, сякаш ей сега ще докоснат ослепителните звезди, които пък се оглеждаха като огледало в нея. Точно на това място първата фестивална нощ завърши за нас и се отправихме към кемпа.

На слънце

853101-6

Сутринта дойде бързо, дори твърде бързо. Напече ли те Слънцето, трудно може да спиш в палатката. Но пък и дневната програма на фестивала започва от рано. Най-ранобудните се включваха в сутришната йога. По-поспаливите като нас изпълзяваха от палатките и се насочваха директно към кафето. Един от щандовете успя да ни върне назад в детството – на него седяха приготвени цяла купа мекици със сладко от боровинки. Така денят започна. А на светло може да разгледаш хората. Алтернативни.

IMG_8629

Те искат да се научат да месят пълнозърнест хляб с квас, да разберат новостите около строителството с глина и природни материали. Такива демонстрации имаше по-късно. Не се задоволяват с това, което дава образованието на децата им. Искат нещо повече от традиционното възпитание на училището ни. Затова имаше дискусия, специално насочена към този проблем. Психолози организираха и лекции как да родителите да общуват с децата си без насилие, кавги, наказания и награди. За по-екстремно настроените имаше възможност да се разходят с кану из язовира. Няколко представители от най-известните у нас школи, проповядващи източните философии, пък ни учеха на тайнствата на живота, разсъждаваха над глобалното бъдеще, даваха ни съвети как да живеем в мир със себе си и ни посочваха кои храни са добри и кои лоши за нас. Трябва да се отбележи и нещо много важно. Това е един от най-чистите фестивали. Навсякъде имаше кошчета за разделно събиране, а на места и специални компости за органични отпадъци.

853101-5

За онези, които искаха просто да релаксират и да се забавляват партито на диджея на дървото започваше от сутринта, а след това ги чакаха поляните, на които можеха да се излежават.

853101-2

Така до вечерта, когато отново ни чакаха безброй музикални изживявания и двете поляни. Под звуците на барабани и тъпани танцьорите с огън пък спираха дъха на всички присъстващи.

Никаква скорост, никакъв външен тласък не могат да те изтръгнат от мястото, където е пуснало корен сърцето ти. Не ти, а някакво чуждо тяло се носи шеметно по пътя. Издалеч го наблюдаваш с почуда: ти ли си това?“ Тези думи на Блага Димитрова от романа й „Пътуване към себе си” изникнаха в съзнанието ми някак съвсем естествено след усещането „Беглика”. Някои ще нарекат всичко това бягство. Не съм съгласна. Защото от себе си не можеш да избягаш. А тези хора носят духа на Беглика в и в джунглата на бетона.

IMG_8584

Posted on август 30th, 2012 by Molivche  |  No Comments »

Това е България

България в 5000 кадъра

180 000 пропътувани километри, 40 часа под вода, 45 във въздуха, дни и нощи прекарани зад фотоапарат и камера в дебнене на най-красивия момент във всяко едно кътче на България.

Това е животът на няколко души през последнитедве години, посветили дните и нощите си на амбициозната цел – да заснемат богатствата на страната ни . Резултатът – над 100 000 кадри, от които 5000 ще ни накарат да си припомним от къде идваме, кои сме, какво сме забравили и какво трябва да пазим. Тези 5000 мига, са запечатали природни обекти, резервати, тракийски могили, древни обсерватории, прабългарски крепости от преди 8000 години до наши дни и ще бъдат визитката на страната ни по света. Обединени са в 13 филма, а мащабният проект се нарича „Това е България” на Travel TV.

Финалът

на снимките беше сложен в петък вечер не на случайно място – язовир „Копринка”. Под водите му се крие тракийската столица на Одриското царство Севтополис. Както знаем, градът е открит по време на строителството на язовира между 1947 и 1949 г. И въпреки изключителността му и приноса, който би могъл да даде на археологията, изграждането му не е спряно от тогавашното комунистическо управление.

На метри е Севтополис, зад нас е Балканът, за по-старите е и Бузлуджа, пред нас е Тракийската низина. Затова избрахме мястото”, каза продуцентът на проекта Виктор Димчев. На фона на залеза, апред запалени факли и свещи актьори и гости се събраха за последния кадър. В него участие взе и народната певица, чиято песен „Излел е Делю хайдутин” лети в Космоса – Валя Балканска. Всъщност тя така отпразнува и 70-годишния си юбилей. Какъв е финалът обаче, ще видите, когато филмите бъдат показани – на 22 септември. Сега ще надникнем отвъд снимките.

Началото

Началото е дадено през 2010 г. Преди да се качат на колите, „въоръжени” с най-съвременна техника за заснемане, екипът изчита всяка една енциклопедия, посветена на България. Преминават през стотици страници за история, география, култура, археология. Най-напред набелязват 260 обекта, които не след дълго стават 500, 1000, докато за 2 години стигат 2300. Придвижват се с коли, джипове, хеликоптери, яхти, лодки, балоно… всичко, което може да го отведе и до най-труднодостъпното място.

„Оказвахме се на места, за които никой не предполагаше. Местни хора ни водеха до забравени крепост, могили, долмени, църкви”, казва Виктор. Някъде стигахме с джипове, другаде само пеша. Така откриват изоставени християнски църкви още от 13 век в 15 села в Трънско, както и 5 антични базилики като „Света София”. Край Дунав снимат един от последните представители на Морския орел, изчезващ вид у нас.

„Срещнахме и уникални хора, които се впускаха да ни помагат“, казва още Виктор. Един от тях е мъжът, влязъл в ролята на Св. Иван Рилски.

Снимахме в Рила. Оказа се, че там секат дървета, като през нощта ги отбелязват с отразяваща светлината боя. Е, този човек всяка нощ обикаляше да трие боята, за да спаси дърветата”.

За кадри от няколко секунди се подготвят с дни, а самото заснемане често продължава 15-16 часа и повече. Посрещали са не един изгрев, който е заснет с десетки кадъри. По цели нощи са снимали звездното небе, за да се получи финалният кадър в първия филм. За да се експонират добре звездите крепостите пък са осветявали със свещи. Освен това задължително правели уборка мястото преди снимките.

„Не искахме да има нито един боклук, каквито имаше доста за жалост”, казва Виктор. Освен тези уловено мигове, във филмите има и много възстановки с актьори. Така още в първия филм от поредицата, който беше представен в петък, може да се видят танцуващи около огъня самодиви, препускащи на коне траки и римляни. Всички те разказват историята на народите живели по нашите земи. Това е историята на Античността по нашите земи.

Заснетите филми са по всички стандарти на BBC, Discovery, Viasat и другите големи документални телевизии по света, казва Виктор. Целта е да се излъчат в телевизии от този ранг. У нас ще се излъчатpo Travel TV, ще се разпространяват и на DVD, които оито всеки може да закупи.

Параграф 22 скрива Панагюрското съкровище

Колкото и красиви и непознати кътчета да са видели, колкото и хора да са им помагали, екипът се е сблъскал и с не малко препятствия. Едно от тях може да се определи само като Параграф 22. Екипът искал да заснеме Златното панагюрско съкровище. Изискването на Историческия музей било да се снима само с присъствието на охрана след работно време. Друго изискване на Културното министерство обаче казва, че музеят не може да се отключи след работно време. „Борихме се месец за разрешение, не стана”, казва Виктор.

Изпепеляват крепост пред очите им

Някои от заснетите обекти преди година вече ги няма. Около 50 са”, казва Виктор. „Просто не ги пазим – могили изчезват или се ограбват от иманяри. Извор в стария Несебър бил разрушен, за да се продава минерална вода. Крепостта „Русокастро” край Бургас е изпепелена пред очите им, малко преди да я заснемат. Местни хора палели стърнищата и от там огънят стигнал до нея. „Археологът, който я е изследвал 17 години, плачеше”, казва Виктор. Имали желание да заснемат Александовската гробница край Хасково. Тя била запазено почти ката Казанлъшката с не по-малко впечатляващи стенописи. Оказала се напълно унищожена. В нея проникнала плесен, която унищожила рисунките на древния майстор.

„Именно поради тази причина най-споменаваната дума във всички филми е „пазя”, казва накрая Виктор. Трябва да се научим да пазим, това което имаме. Това е едно от основните ни послания в поредицата“.

А ето и филмите с работните им заглавия:

Античността по българскаите земи

Средновековна България

Архитектура на българаите

Българското вино

Природата на България

Водите на България

Бълграските села

Бит и култура на българите

Духовна култура на българите

Мъдрост на осем хилядолетия

Българското черноморие

Луксозна България


Posted on юли 1st, 2012 by Molivche  |  17 Comments »

Развод по сметка или как живеят във Видинско….

Цяло село живее от помощи

Развод по сметка

Баба и дядо на 89 години сложиха край на брака си за 580 лв.

МАРИЯ МИЛКОВА

ruj3

Възрастни двойки от най-бедните села във Видинско се развеждат след 50 години брак, само и само да получат помощи от държавата. До развода по сметка стигат, за да вземат 580 лева, колкото са енергийните помощи, предоставяни от социалното министерство за отопление през зимата.

Всеки ден идват хора, които се опитват да ме излъжат, че са се разделили с половинката си, призна пред екип на „Телеграф” Ваня Каменова, социален работник в село Ружинци, където мъж и жена на 89 години сложиха край на брака си. Причината е в условието на получаване – помощта се предоставя на семейство. Ако съпрузите са разделени и са на различни адреси, всеки един от тях получава по 289,60 лева.

ruj4

Къщата, в която живее Богдан, на метри е тази на бившата му жена.

Разделени заедно

„Защо се разведохме? Значи, аз имам 125 лв. и парите не стигат. И ми казаха, ако се разведем, ще дават помощ и на нея…“, обяснява пред БНТ дядо Богдан, който преди няколко месеца сложи край на брака си в съда със съпругата си Мика. Няколко дни след признанията си обаче дядото реши да се скрие от екипа на „Телеграф” и изпрати с нас да си говори снаха му Вилма, при която живее съпругата му.

rujВаня е „офис“ от 80-те, върви пеша десетки километри, защото няма осигурен транспорт.

Той отглежда 20-ина кози. Бившата му вече съпруга живее при един от синовете им, в съседната къща. На още няколко метра пък е домът на третия му син. На практика фамилията е на една улица, а двамата съпрузи са в прекрасни отношения. На въпрос защо са се развели снахата само отговори:

Така решиха”, казва тя, съветвайки ни да изчакаме дядо Богдан да се върне от полето, където пасе козите си. Той обаче така и не се появи. Стадото бе доведено от нея.

Това не е единственият случай в селото. Две ромски семейства също са развели, за да получават двойно повече пари. Други пък се опитват да лъжат.

И тази сутрин дойде един човек. Разделих се с жената, ми казва. Може ли да получа помощи? А аз го познавам. Питам го: „Лъжеш ли ме?” Той – „Да” и си излезе”, разказва Ваня. Повечето ги хващаме, защото ги познаваме. Случвало й се е да ида на адрес, на който се оказва почти порутена къща или заключена. Искам да ми отключат, те нямат ключ”, разказва още тя.

Проверките

Борбата с опитите за лъжа струват на Ваня десетки километри, изминати пеш. Защото тя трябва да провери всички двойки дали наистина живеят отделно. Пави го вечер, тъй като допреди това приема молби за отпускане на помощите. Съседното село Бело Поле обаче е на 16 км. Транспорт няма. Единственият служебен автомобил – стара постегната „Жигула”, тя не може да шофира. Ползват го нейните 3 колежки, ако… има бензин. Затова след 16 ч Ваня е на шосето и размахва ръка на стоп. Ако никой не спре – върви.

В момента от около 900-1000 души жители в селото– 246 са подали молби за помощи. От тях 186 са одобрени. В цялата община от 9 села са 818 души. За тях помощите са въпрос на оцеляване.

Работата – от общината

Защото работата тук – или се дава от общината или е… зад граница. Няма значение дали си ром или българин, в селото всички са равни по… безизходица. По официални данни на Агенцията по заетостта безработните в общината са 559 или2%. Малкото заети в работят в държавни учреждения като „Социално подпомагане”, „Бюрото по труда”, единственото училище в района или са включени в програмите на социалното министерство за субсидирана заетост. Докато се разхождаме в селото срещаме шестима мъже, подкарали кон с каруца, пълна с бурени и пръст. Всеки от тях е хванал по една лопата или мотика, за да прекопават градинките и да тесат улиците. И шестимата са наети по програмата „От социални помощи към заетост”на социалното министерство. Срещу това получават минимална заплата от 270 лева, но само ако се трудят по 8 часа. По тази програма в общината са включени 402-ма души.

ruj6

Единствената работа се предоставя от… държаватаа. Бизнесът и да е идвал, отдавна си е заминал.

Бизнесът

Бизнесът, който да разкрива работни места в реалната икономика и да се е появявал по тези места, отдавна си е отишъл. Преди време в селото се дошъл гръцки инвеститор. Отворил дърводелски цех, но не издържал и скоро се преместил в Монтана. Това ни разказа Александър, местен на около 40 години. В момента той е един от „щастливците” на трудов договор – в близката газстанция… срещу 300 лева на месец. Жена му е учителка в училището.

Допреди известно време с жена си гледали крави, какъвто бил основният поминък в Ружинци и околностите дълги години преди 1989 г. и малко след това.

Отказахме се. Как да живееш от това, когато килограм мляко стана колкото кафе – 30 стотинки?”, казва още Тодор. Признава, че само едно нещо не му излиза от главата в момента. „Гледам осмокласничка, учи в Монтана. Как ще я пратя студентка с тези пари, не знам?”. След това се връща назад във времето и си спомня как е имало животновъдство, земите са се обработвали, имало е голям завод за метали, а хората в селото са били над 5000.

Алтернативата

4000 души, защото в момента в селото живеят около 1000, са заминали за големите градове или в чужбина. Повечето с еднопосочен билет. Такъв смята да си купи след година и 17-годишният Николай Тодоров. От няколко лета работи в Италия с баща си – бере и разнася плодове. Сега се е върнал само да завърши училище и после пак заминава. „Поне 5 години няма да се връщам. После ще му мисля”, признава плановете си Николай. Оставяме го с усещането, че знаем какво ще е решението му през 2017 г. Разделяме се и с Александър, чиято мисъл още е назад във времето, в което може би дъщеря му е имала повече шанс да запише висше.

ruj 5Кръчмата "При полицая" или "To police man" :)

Снимки: Алексей Димитров

Posted on април 24th, 2012 by Molivche  |  24 Comments »

Из Европа за 231 дни

jeanСнимка: Крум Стоев

Всеки понеделник той започва живота си отново – нова страна, нов адрес, нова работа, нови приятели. От ноември досега го е правил 11 пъти, остават му още 22. Това предвижда амбициозния план на 24-годишния пътешественик Жан Лашне.

След като преди няколко месеца взима дипломата си за авиоинженер осъзнава, че не може просто да си потърси работа в родния си Париж и да живее като всички останали. Решава, че трябва да обиколи Европа. Но не просто да пътува и разглежда забележителности като турист, а да работи във всяка една страна точно по 7 дни. По думите му само така може да опознае истинския живот и хората във всяка една от тях. Следват безброй телефонни разговори и мейли със стотици компании и държавни институции из целия континент, за да си уреди престоя и работното място във всяка една страна. Получава му се и на 23 ноември той стъпва на първото си работно място – риболовен кораб в Малта.

j

Това беше една от най-трудните професии. Не беше просто разходка в открито море”, казва Жан. Работата е тежка, хвърля мрежи, носи рибата, реди я във хладилните. „Няма значение дали е ден и нощ, работи се постоянно”, разказва още той. Тази седмица обаче е в костюм и седи зад бюро. У нас работи в компания за набиране на персонал. Откриваме го там, за да поговорим с него в обедната му почивка. Не е избирал какво да работи тук, е била единствената му възможност – фирмата, в която работи е и спонсор на проекта му.

Така намирам средства за пътуването си”, обяснява още Жан. Иначе трудно намира фирми, защото малко работодатели се съгласяват да приемат човек, който ще работи само 7 дни без никакъв опит. Освен собственика на риболовния кораб в Малта, убеждава още собственик на пекарна в Лихтенщайн.

Там трябваше да ставам в 3:30 ч и се започваше с месене, печене. Освен това мажеш с масло сандвичите – за седмица може би приготвих 1000 сандвича”, разказва още Жан.

jj

Може би по-лесно е, когато работиш с ръцете си – виждаш резултата веднага. Но път там физическото напрежение е голямо, а и трябват много тънкости”. Признава, че много трудно му било за 6 дни да научи фламенко в Испания и на 7-ия да преподава. За тази работа не получил нито цент.

България е страната, в която са ми задавали най-много въпроси – какъв съм, от къде идвам, къде живея”, заявява Жан, когато го питаме какво му е впечатлението за българите. Още с пристигането си бил засипан от всички с въпроси за личния му живот. Твърди обаче, че сме дружелюбни и сърдечни. Тук лесно е намерил работа. Докато се разхождахме с него из софийския булевард „Христо Ботев” пък заяви , че в една от баничарниците е ял най-вкусния кроасан. Освен това се влюбил във вкуса на нашенската лютеница. Другото, което особено го впечатлило са дупките в София. А особено се учудил, че тук много се пуши. „Вие пушите и в затворени помещения. Това съм го виждал само тук и в Гърция”, казва той.

Най-добре плащат в Швейцария

Най-добре плащат в Швейцария”, категоричен е Жан. Там бачкал в работилница – в нея правели музикални инструменти – традиционният алпийски рог. „Имах пари да живея предостатъчно, да купя подаръци и да ми останат. Най-интересно и забавно му било да бъде барман в Дъблин. Там дори посреща Нова година. Що се отнася до хората, Жан твърди, че може да имат различни култури, но се е убедил в едно – навсякъде си приличат. В неделя заминава за Австрия, защото в 7 ч сутринта в понеделник ще бъде служител в маркетингов отдел.

Posted on март 16th, 2012 by Molivche  |  No Comments »

Асеновата крепост опасна

100 м пропаст, парапет няма


krepost 1

Асеновата крепост, номер 47 от 100-те национални обекта, е опасна за туристи. На останките на средновековното съоръжение няма поставен нито един парапет, който да дели посетителите от 100 м пропаст под тях.

Адреналинът се качва още след входа. Там се вие пътека от силно изгладени камъни, широка около метър. Хлъзгави са, а в комбинация със ситния пясък, едно малко невнимание може да ви отпрати в дълбоката пропаст вдясно. Точно там баща беше гушнал, 5-годишната си дъщеря, докато тя се къса от рев, а той се опитва да слезе. Но това е едва началото. Изпитанията тепърва започват.

pyteka


Усойно

Другите две усойни места са на върха на крепостта. До тях водят стълби, виещи се над единствената запазена сграда – църквата „Света Богородица-Петричка”. Вляво се излиза на необезопасена площадка. Точно там ентусиазирана майка да попълни семейния албум приканваше около 10-годишния си син да се качи по-нависоко, за да го снима. Беше пропуснала да го обуе в подходящи обувки и малкият крачеше с джапанки на крачка от пропастта. Истинското изпитание, което ще ви разтупти сърцето, ако не сте опитен катерач, е до българския флаг. Трикольорът ни е забит на самия връх на крепостта, но за да се стигне до него се минава по стръмна пътека, вдясно. Тя е самият край на скалата. Стъпалата ви буквално ще са на сантиметри от 100 м отвесна пропаст.

Наясно сме с проблема. Планирали сме изграждане на парапети на 3 места още следващото лято”, каза за „Телеграф” зам.-кметът на Асеновград Таньо Манолов. Общината поела стопанисването на крепостта от май тази година. До тогава грижата за нея била на Министерството на културата.

Искахме още тогава да я обезопасим, но бюджетът вече беше планиран”, обясни Манолов. В момента общината кандидатства с проект по програма „Регионално развитие”. Ако бъде одобрен парапетите ще бъдат платени с европари. Ако не, ще се заделят пари от бюджет 2011”, категоричен бе зам.-кметът.

Внимание

Дотогава избягването на тежки инциденти зависи само от вниманието на посетителите. Табели вътре в крепостта, предупреждаващи за опасността, няма. Оказва се, че продавачът на билети на входа раздавал брошури с 12 правила за безопасност. Поне в това ни увери Манолов. Такива не получи нито екипът ни, нито другите туристи с нас.

„Вероятно е било късно и са свършили”, предположи Манолов и ни увери, че ще провери дали се спазва това разпореждане на общината. Никой не следеше и за деца под 7 години, за които качването там е забранено. Всички обути с с чехли и сандали бяха пуснати.

В същото време за посещение се плаща по 3 лева за възрастен и лев и петдесет за дете. Само за един уикенд се събират около 2000 лева. Приходите се събират във фонд. Поставянето на парапетите струват 25 000 лева.

Posted on август 29th, 2010 by Molivche  |  1 Comment »

ПРАГА РАЗКАЗВА…


24004_342363327103_708802103_3674675_2966605_n
Леко студена февруарска вечер. Малка уличка, над нея красиви старинни сгради, а погледнете ли нагоре, се извисяват величествени кули, излезли сякаш от детска книжка с приказки.
Навсякъде има светлина. От някъде се разнася приятна музика. Забързвате ход по паветата в посока към нея и след малко я разпознавате ­ Вивалди, „Четирите сезона“. Продължавате да криволичите заедно с улиците, докато попаднете на малко площадче. Там са се събрали около 50-на души. Наобиколили са мъж и жена, свирят на цигулка. Никой не говори, всички са притихнали, само слушат и се усмихват. Сякаш са в свят, който ще се разруши всеки момент само с едно леко движение и никой не смее да помръдне. След няколко минути светът наистина свършва. Музиката спира и се разнасят аплодисменти. Обратно в реалността. Но красива реалност, защото се намираме в Прага и току-що разбираме защо я определят като един от най-очарователните градове.

Нагоре

Намираме се в стария град, който е и център на чешката столица. Само облеклата на хората, цифровите апарати и витрините на магазините ни делят от IX век, когато е бил създаден. Сградите, паветата, църквите, площадите ­ всичко е застинало от тогава и имате чувството, че сте се върнали назад във времето. След края на „концерта“ тръгваме по една от уличките вляво, която ни извежда на най-известното място в Прага ­ Староместкият площад с прочутия астрономически часовник върху старото кметство. Под кулата, на която е уникалното устройство, отново се е събрала тълпа от хора. Погледите на всички са насочени нагоре. Следят стрелката на огромния циферблат. На всеки кръгъл час се разнася музика, две сини прозорчета на върха на кулата се отварят и оттам се появяват по двама от 12-те ученици на Христос. И в този момент, вместо да гледат нагоре, повечето туристи се взират в дисплея на апарата си, тъй като искат да увековечат момента. След като се скрият апостолите, рицар с цяла свита се подава от върха на кулата, надува тръба сякаш ей сега ще каже важна вест от краля, и поздравява поредната маса от туристи долу. Това се случва 4 пъти (по веднъж на всяка страна на кулата) на всеки кръгъл час от денонощието. Мислейки си какво му е на „рицаря“ да прави това часове наред през деня, се разхождаме още малко по площада.
Всяка къща в Прага е различна. Всички обаче са обсипани с красиви орнаменти ­ цигулки, риби, жаби и др. Някога не е имало адреси и по този начин са се разпознавали домовете. Подобни са имената и на бирариите и ресторантите ­ „При черния бик“, „При мечката“, „При Златния тигър“.

бира, бира

Почивката от разходката, разбира се, става в една от многото подобни бирарии. В Прага бира се пие по всяко време от денонощието. Затова не се учудвайте, че там пият от обяд. Особено вкусна е тъмната бира, която има карамелен вкус. Най-евтината започва от 50 крони (100 крони са 8 лева) и стига до 150.
kozel
Да не минете през Карловия мост в Прага е все едно да не видите папата в Рим. Той е най-известният и свързва Старе место с Мала страна. Мостът е построен през 1357 г. от Карл Пети. Легендата гласи, че кралят бил обсебен от нумерологията и дал началото на строителните дейности на 9 юли точно в 5 ч. и 31 мин. по съвети на астролози. Според тях поредицата от тези цифри била най-подходяща. Някога мостът бил единствен над Вълтава. Днес има много, но пък той си остава най-красивият. Украсен е с 30 статуи. В момента там гъмжи от търговци на бижута, художници, които могат да ви нарисуват за 5 минути, музиканти.

Изненада

peeing_statue_1_1223043094
И като заговорихме за артисти, няма как да не споменем името на модерниста Давид Черни. Все пак той си поигра с родните ни комплекси, изобразявайки България като тоалетна с клекало. Разхождайки се из чешката столица, със сигурност ще попаднете на негови произведения. Ексцентричният творец се е погрижил те да са до най-известните забележителности. Едно от тях е музеят на писателя Франц Кафка. До нея се стига по Карловия мост, след като тръгнете към двореца Храдчани. Пред къщата ще се сблъскате със странен фонтан, дело на Черни. Той представлява две статуи на мъже, които си мърдат дупетата и… пишкат върху карта на Чехия. bebeta
Малко по-надолу отново на брега на реката пък „лазят“ три огромни черни бебета. Отдалеч изглеждат мило, но приближите ли се, ще ви отблъснат, защото са без лица. Те отново са творение на Черни. Намират се пред музея за модерно изкуство „Кампа“.


Носят сметката с калкулатор

С калкулатор носят сметката в ресторанти в чешката столица. Поне това се случи с нас, когато решихме да обядваме в малко ресторантче близо до Стария град. След като поискахме да си платим келнерът ни донесе листче с цените, обясни ни кое колко струва, а накрая ни връчи и калкулатор, за да я изчислим, ако искаме. Това съвсем ни убеди, че чехите нямат равни в доброто обслужване.

Що се отнася до цените, те са различни без значение къде са заведенията. Затова най-добре е да се гледа внимателно менюто, което е изнесено отпред. Основно ядене варира от 150 до 400 крони.
Мария Милкова
Полезно

Винаги имайте дребни за билетчета за метрото. Купуват се от автомат и често няма къде другаде да си купите.

Има денонощни трамваи, но вечерта няма от къде да си купите билети, затова се пригответе от деня.

Поглеждайте менюто пред ресторантите.

Posted on април 21st, 2010 by Molivche  |  41 Comments »

 
Wordpress