Archive for the ‘Историите на Моливчето’ Category

DESTRUCTIVE CREATION

DESTRUCTIVE CREATION:

Промяната сме ние

254001_10150217195057700_310375597699_7028469_3156629_n

Намираме ги в работилницата им. Къде е тя – остава в тайна. Там бунтът им придобива форма. С малко думи и много цветове. Точно какъвто е разговорът с тях. Преди да започнем разговора се уговаряме да не питам с какво се занимават извън групата, какво учат и т.н. Само могат да кажат на колко години са – между 21 и 23. Затова и директно ги връщам към първата им и най-голяма акция – изрисуването на Паметника на съветската армия през юни 2011 г.

Защо точно този паметник?

DC 3: Това е най-големият символ на отминалата епоха. На хората, мислещи по този начин, на хората установили режимът преди 10 ноември. Идеята бе да изобразим как виждаме политиката в България. Хората са едни и същи и преди и след това. Просто сменят цвета на дрехите си и цветовете на знамената, но те са същите със същите идеи, същите убеждения.

Колко време ви отне подготовката?

DC 3: 6 месеца. Идеята дойде декември и я направихме юни. Първоначално имахме друга идея. Искахме да нарисуваме като супермен мъжа най-отгоре. Затова се опитахме да се качим горе до него. Там има тунел и може да се стигне до върха на паметника. Намерихме го, но така и не успяхме. Освен това сметнахме и да се изкачим до горе, статуята е 10 м и няма да успеем да го нарисуваме. Твърде опасно беше. И решихме, че ще оцветим войникът долу, пък не вървеше да е само той. Така дойде идеята да изрисувам всички.

Колко души бяхте?

DC 3: Четирима боядисваха, 3-ма пазихме. Иначе още няколко души участваха в обсъждането през тези няколко месеца.

И никой не ви спря през нощта?

DC 3: Не. Ние бяхме бързи. 15-20 минути.

Имаше бурна реакция – едни се радваха, другите ви наричаха вандали. Как оценявате сега това?

DC 2: Имаше хора, които разбраха какво искахме да кажем. Имаше и такива, които смятаха, че не е правилно, че оскверняваме паметника. Ние споделяме по малко и от и двете мнения.

DC 3: Още има хора, които подкрепят режима. Нормално е да са обидени. Освен това тук живеят много руснаци. Ние също не бяхме „за” така да остане паметника. Очаквахме бързо да го измият. Очаквахме и медийната реакция и дори, че това ще влезе и в международните новини. Защото беше нещо супер необичайно за нашата страна.

Влезе на второ място в световна класацията за улично изкуство…

DC 3: Да, което беше много хубаво. Не очаквахме само, че някой ще изпревари общината и ще го измие през нощта. Това беше абсурдно! Това ни разочарова. Сякаш се срамуват от това, което правят. Ние правихме нещо нелегално и бяхме през нощта. Ако те мислят, че са прави и е нормално да чистят паметника – защо не го изтриха по светло? По-лесно е, светло е. От какво ги е страх, като правят нещо хубаво? Те знаеха, че правят нещо, което е против желанието на хората. Т.е. те не се съобразяват. Ние нямаме претенции, че се съобразяваме с тях, те я имат. Между другото ние сме против бутането му.

Защо?

DC 2: Защото е история. Лоша или добра си остава история. Може да си покажем мнението, но не може да я забравим и да я изтрием.

DC 3: Трябва да има приемственост. Демократите махат Ленин, комунистите преди тях също са махали куп неща, преименували са улици. Не може да плюем по всичко минало, то просто е минало.

Така и не ви намериха след това. Имахте ли все пак проблеми с полицията?

DC 3: Доста се бяхме изплашили. Но едно от най-абсурдните неща, които излязоха по медиите беше, че полицията има снимка на извършителя – на момче с качулка и четка. От там разбрахме, че не е толкова страшно положението. Из средите, които драскат, бяха пуснали слух, че който даде информация за нас го чака 4000 лева награда. Но нямаше проблем с полицията, никой не ни е търсил.

Добре, след това направихте лъва пред Съдебната палата на клоун, на място, осеяно с камери. Не се ли страхувахте, че там вече ще ви хванат?

DC 2: Там се връщахме три пъти, докато го направим. На шаблона не се отпечата един детайл. Но отне минута и половина.

DC 3: Бяхме се примирили, че по-вероятно е тази вечер някой да спи в районното. Беше си страшно. Сега като се сещаме ни е смешно, че се връщахме няколко пъти. Но да се качиш на Съдебната палата и да преминеш оградата си беше страшно, имайки предвид, че там гледат 6 камери. Имаше и жива охрана.

DC 2: Надяваме се да не сме го уволнили човекът. Защото ние влизаме и правим това, а той ще го отнесе, но решихме, че трябва да го направим. Пак много хора не харесаха акцията, защото лъвът е символ на България. Но именно затова го направихме. Да, лъвът е символ на България и българите. А съдебната палата прави лъвът на клоун, т.е. всеки един от нас. Трябва да се обръща внимание на тези хората, които не зачитат символите на България, а не на нас, които сме направили нещо за 24 часа и после са го измили с водоструйка…

А защо сложихте чували за боклук върху бюстовете на известни българи в Борисова?

DC 3: Трябваше да изглеждат като осъдени на смърт. Няма приемственост с будителите.

Какво смятате за протестите? Вече текат над 80 дни.

DC 2: Радваме се, че хората се събуждат и се организират. Допреди няколко години само се говореше, но сега се организират.

Смятате ли, че ще се промени нещо?

DC 2: Смятаме, че вече нещата се променят. Има мегдан да стане хубав място за живеене тук.

DC 1: Интересно е тук

DC 2: А за рисуване е рай.

DC 3: Трябва ни вдъхновение, а в чужбина го няма. Тук го има в изобилие. Тук са приятелите ни.

Затова ли поправихте пейките на „Св. Седмичисленици”?

DC 1:

Имахме работилница близо до църквата. Ние буквално крадяхме пейките през нощта и ги връщахме след…

DC 2: … след седмица (смеят се)

DC 1: Но не сме ги крадели с лоши помисли.

DC 3: Все пак бяха счупени пейки. И държим това да се знае.

Т.е. издразни ви, че никой не поправя пейките, общината например, и си ги взехте…

DC 1: В наши ръце е дали ще направим нещо или няма да направим и ще гледаме отстрани кой какво е направил и не е. Хората им се радваха. Снимаха ги. Какво друга награда за един артист… в България особено? Надали финансова…

Особено ме впечатли табелата: „И да ги счупите пак ще ги направим!”

DC 2: Това, което ни кара да правим това, е че може да накараме тези пейки да изглеждат много по-добре с малко усилия. Т.е. с малко бои и материали е са готови. Когато направихме част от тях, след няколко дни вече бяха счупени. Поправихме ги и ги върнахме пак. Тогава ни дойде идеята за табелата.

DC 1: В България сме все пак.

DC 3: Мислихме си каква ще е първата реакция на хората като ги видят: ще си кажат: „Много са хубави, но ще ги счупят”. Мисленето е само на една крачка от това да стане от деградивно до много положително и с потенциал и резултат. Ако тези, които поправят са по-инати, нещата ще се променят…

Колко пъти сте ги поправяли?

Някои по два, някои още не сме. Ще ги поправим.

Добре де, кое ви кара да правите всичко това?

DC 2:

Много хора се оплакват, но нищо не правят. А понякога решението може да е много просто, за много малко време и за без пари. Така го правим ние.

DC 1: Всеки трябва да потърси това, което иска в България. На първо място. Стойте тук и се борете. Това искаме да кажем. Ще прозвучи превзето, но промяната сме ние.

Добре, имате идеи. Потърси ли ви някой от общината?

DC 3: Това е специфичен момент. Ако общината излезе публично, че ни подкрепя е нож с две остриета за тях. Защото има хора, които много ни харесват, но и такива, които не ни харесват. Освен това Общината трябва да ни глобява за част от нещата, които правим… Поддържаме отношения. Чуваме се от време на време. Имаме доста добри впечатления. Имат желание да променят нещата, но стават много бавно, системата е бавна. Но все пак предприемат действия за оправяне вида на града.

И накрая, защо не искате да си показвате лицата?

DC 1: Ние сме най-обикновени момчета от ж.к. – тата… Просто правим нещо дори само защото така го усещаме. И искаме да покажем, че за да правиш изкуство в България – не е нужно да си превзет, а просто трябва да имаш нещо в главата и да се захванеш.

DC 3: Ако ще постигаме нещо, искаме просто хората да си кажат – те могат, значи и ние можем. А не да ни разпознават по улицата.

DC 2: Не искаме публичност. Ние сме група – изразяваме мнение. И като бачкаме – бачкаме от името на групата, не като личност. А кои сме ние… няма значение…

Posted on септември 12th, 2013 by Molivche  |  Коментарите са изключени

Икарусът – цяла ера от градския ни живот си отива

Една ера в градския ни живот си отива. Последните 50 Икаруса в София ще бъдат спрени от движение до края на тази година, поне според намеренията на Столична община. Близо 30-годишните градски автобуси, които изпитват нервите на столичани всеки ден, ще бъдат заменени с чисто нови. Също до края на годината в историята отиват хартиеното билетче и перфораторът.

Вижте как се пътува по една от най-натоварените линии в столицата тук. Запознайте се и с Цветан – един от най-симпатичните шофьори :) )))

Posted on април 23rd, 2013 by Molivche  |  No Comments »

Кой създаде символа на екопротестите?

182612_10151318922047104_862712074_n

Една корона, но не от злато или тръни, а от хартия, стана символ на екопротестите през последния месец. На нея пишеше „Ние сме държавата”. Носеха я стотици екозащитници, излезли на улицата, за да запазят незастроени девствения плаж Иракли, къмпинг Корал, Витоша и Банско. Екипът на „Събуди се” се срещна с 29-годишната Златна Михайлова, изработила символичната корона.

Вижте в следващото видео.

Posted on март 2nd, 2013 by Molivche  |  No Comments »

Млади хора късат с цивилизацията, заживяват в планината

 

Вместо улични кръстовища в краката им се вие Искър. Над тях не се издигат високи бетонни сгради, а дивашките върхове на Стара планина. Рядко използват коли, вместо тях разчитат на коне. Как млади хора са избрали да скъсат с цивилизацията и да заживеят в планината и какво накара британец и шотландка да отглеждат магаре, кози и да берат билки. Еднодневна разходка с опертора Михаил Кръстев до цело Желен.

Posted on март 2nd, 2013 by Molivche  |  107 Comments »

През Африка с автомобил

Какво е да зарежеш комфорта на уютния офис и големия град, за да се впуснеш в опасно приключение? Защо понякога имаме нужда да събудим откривателя в себе си? Отговор на тези въпроси дават двама мъже, решили да зарежат удобството на града и да се отправят на дълъг път през Африка. Александър Костадинов и Росен Михайлов са първите българи, прекосили Черния континент с джип от Александрия до Кейптаун.

Вижте през какво са преминали във видеото.

Posted on март 2nd, 2013 by Molivche  |  209 Comments »

Последният ковач на София

 

Бързото развитие на технологиите и промените в състава на населението в развитите икономики водят до драматично намаляване на някои видове професии, дори до пълното им изчезване. С оператора Росен Илиев посетихме една от последните ковачници в София. Вижте какво разказва бай Ризо във видеото.

Posted on март 2nd, 2013 by Molivche  |  138 Comments »

„Аз ли съм престъпникът в тази държава?”

Осъдената на затвор заради канабис

Аз ли съм престъпникът в тази държава?”

Убиецът на племенника ми получи година и половина,

на мен ми дадоха 2 и половина”

bojia

 Снимка: Крум Стоев

Баба Божия живее на края на България. Буквално. На 15-ина километра след Петрич, на няколко километра от гръцката и от македонската граница в село Самуилово. Районът е беден, отдалеч се вижда, че земите пустеят. Тук там има малки ниви, където местните си сеят култури, за да се изхранват. Точно такива ниви са се превърнали в идеално скривалище за онези, които отглеждат канабис. Заради такава нивичка 79-годишната Божия я чака затвор от 2.5 години.

Намираме възрастната жена в една от най-бедните къщи в селото. Още преди да извикаме „Има ли някой?” кучешкият лай вече я е извел навън и пред нас застава суха и жилава жена, но усмихната и наперена с живи очи. Трудно е да се повярва, че преди време е била 104 кг, както ще разберем след малко. Знае какво ще я питаме, затова започва директно.

На нивата

Аз и на съда го казах. Искам смъртно наказание. Изведете ме на улицата и ме разстреляйте, че да се свършва вече. Съдията ми каза, че било забранено. Да го върнат тогава! Щом аз съм престъпникът в тази държава и ще ме пращат в Сливенския затвор, искам публичен разстрел”, казва Божия. Говори така, защото вече й е дошло твърде много. От 2 години тя е известна в района като „бабата която гледа канабис”. Отскоро е и „осъдената баба, която гледа канабис”.

Колко мизерия съм видяла, но как ме курдисаха сега още не вярвам”, казва тя. Не знае кой я е „кърдисал” така. Подозира онези, които са засели стръковете марихуана в нивата й. Защото твърди, че нито тя, нито синът й се занимават с подобно нещо. „Аз и да я видя няма да я позная”.

Всичко започнало през 2010 г.

Имам една малка нивичка наблизо. Сея фасул, пиперче, царевчика, така колкото за мен и за сина ми. Преди 2 години обаче се разболях и влязох в болница. Когато излязох и отидох на нивата, видях, че на половината леха с фасул е засята трева”, спомня си Божия. Намерила и следи, които със сигурност не били на сина й. Първото, което си помислила, е как ще копае фасула, защото канабисът се е увил около стръковете. „С нея и „добруджанката” щеше да иде”, казва тя, пояснявайки, че това е сортът. Въпреки това със сина й изстръгнали и изхвърлили стръковете марихуана. Не след дълго обаче Божия получила призовка да се яви в полицията в Петрич.

Явно ги е заболяло тези, които са го засели, и са ме дали на полицията”.

От тогава Божия е все между Петрич и Самуилово по дела. Казва, че преди да намери сегашния си защитника, са я питали дали има пари, за да се „уредят нещата по друг начин”. ”Казах им, че имам сметки в няколко чужди банки, само тях чакат”, усмихва се жената, която не е загубила чувството си за хумор. Разказва ни още, че за да плати на адвоката, теглила 2000 лева кредит. Все пак пенсията й е 160 лева…

Калена

Но Божия се определя като кален човек. Работи от 18-годишна, 30 години е била строителна работничка. Дълги години пък е гледала тютюн, който някога е бил основно препитание в района. Твърди, че това са били най-хубавите времена, защото на нея и на семейството й не е липсвало нищо. Говори за това с усмивка, а ние усещаме как погледът й минава някъде през нас, за да си спомни сутрините в полето с роса върху тютюна. Казва, че е бил любимият й момент. След това се сепва и пак се връща в реалността. Онази, в която е отгледала е децата на брат си, чиято майка е починала. Три от тях умират, са след това ги последвал и баща им.

Знаете ли какво не мога да разбера, а съм на 79 години?”, поглежда ни тя. „Преди много време едното го блъсна кола и го уби. Шофоьрът получи година и половина,а на мен сега ми дават две и половина…”.

Не си обяснява и друго. Прокурорката, която настоявала за присъдата се държала грубо и подигравателно. „Не знам защо ме намрази това женско, а ми беше симпатична. Но това е – отвън е едно, отвътре не знаеш каква омраза има. Подиграваше ми се. Казаха й, че и хората от село заслужаваме уважение и, че човещина трябва да има”.

Но не очаква да я открива често. Надява се на съдията в Благоевград да не потвърди присъдата. Но последното заседание преди няколко дни беше отложило. Баба Божия се разболяла. Следващото е през октомври.

Posted on октомври 3rd, 2012 by Molivche  |  1 Comment »

СПИН в ромски катун

5 деца със СПИН в ромски катун

2 са от дома „Асен Златаров“

katun

Пет деца в циганския катун в Орландовци имат СПИН. Две от тях са от дома Асен Златаров. Целият катун е огнище на нелечимата болест. Болните разнасят заразата сред децата в дома.

Специалисти от неправителствени организации разкрили СПИН-а, научи „Телеграф”.

Целта на здравните специалисти била да убеждават ромите да се изследват. Така попаднали на бременно момиче, което довело други деца. Оказало, че общо болните деца са 5 на брой. Сред тях е още едно дете от „Асен Златаров” – момченце едва на 12 години – Стефан* и момиче на 14. те са заразили от спринцовки, става ясно от кръвните проби от Националната референтна лаборатория. Предполага се, че са взимали наркотици. От дома обаче не са получавали сигнал, а и не са хващали децата да употребяват упойващите вещества, каза пред „Телеграф” временно изпълняваща длъжността директор Сашка Обретенова.

Кръвни изследвания на децата правим веднъж на всеки 6 месеца. Двата случая открихме в началото на май”, каза още тя.

Огнището

katun2

В момента и двете деца не са в институцията, допълни тя. Момичето е било предадено на майката. За нея обаче все още не е назначено лечение. Що се отнася до момчето, то е избягало от дома преди около десетина дни.


Това често се случва при него. Последно избяга от училище. Тези деца трудно се удържат, свикнали на начина си на живот в катуна”, каза още директорката.

Всъщност момчето се е върнало в катуна и живее с майка си и тримата си братя и една сестра. Това установи екип на „Телеграф”, който посети ромския катун. Всички обитават порутени къщи и временни постройки на ул. „Градините” 3 в квартала. В търсене на болното дете се натъкнахме на леля му Анка. Тя обаче беше убедена, че че племенникът й е болен от Хепатит, а не от СПИН. Поне това разбрала от „хората с бусовете”, както тя нарича специалистите от неправителствената организация.

Ми тука си е детето. Върна се от дома. Ама не може сега да го видите. Обикаля с майка си по кофите в „Надежда”, обясни ромката на видима възраст около 40 години. Всъщност малкият се оказа, че е дете на нейния племенник т.е. сестра й, също на около 40 години му е баба. Анка не успя да каже дали детето се лекува, но ни призова да го вземем и да го лекуваме. Според лекари детето трябва да започне лечение, но все още социални и здравни работници се опитват да убедят майката да го води редовно в Инфекциозна болница.

Специалистите са почти убедени, че болни от СПИН в катуна има още. Те обаче не могат да изследват всички деца, тъй като не получават разрешение от родителите. Предполага се, че хивпозитивни има и сред възрастните обитатели на махалата.

8 деца от „Асен Златаров” се издирват, те вкъщи

На ул. „Градините” срещнахме и едно от братчетата на Стефан – 10-годишният Иван. Той също трябва да бъде в „Асен Златаров”, но преди седмица и той избягал. Твърди, че и той и брат му не искат да се връщат, защото по-големите деца ги бият и тормозят. „Биха ме една вечер и ми обърнаха леглото върху мен”, каза Иван. По думите на детето по-зле се отнасяли с болния му брат – една вечер го били „по лицето с ритници” и бил в синини. След тази вечер избягал.

Няма насилие в дома, не сме установили такова нещо”, каза директорката. „Вижте, много е трудно да се работи с тези деца. Те са израснали в катуна. Живеят по този начин. Знаете ли, че те дори не използват тоалетната? Пишкат до леглата си. Как да се възпитава такова дете?”, каза още Обретенова. Общо 8 от 55 са децата от дома обявени за национално издирване, какъвто е редът. Всички са ромчета и се знае къде са – в катуните си, както Стефан и Иван.

*Имената на децата са сменени.


Posted on юни 28th, 2012 by Molivche  |  No Comments »

„Телеграф” намери работа нa сираци

От футболния отбор за бездомни

Телеграф” намери

работа нa сираци


Момчетата поправят аварии на парното и мечтаят да заминат в Мексико

rosen

Росен

Трима бездомни сираци намерих нова работа и шанс за по-лек живот след публикация на „Телеграф”. В края на декември Стоил, Димчо и Росен бяха без покрив над главата си, без пари, а Димчо дори го грозеше затвор. Момчетата са част от футболния отбор за бездомни в София. Той е съставен от около 30-на момчета и момичета, израснали в домове за сираци и останали на улицата след напускането им. Някои от тях са изкарвали студените нощи в съблекалните на бензиностанции, интернет зали, изоставени строежи и дори в тръбите на „Топлофикация” София. Причината е, че нямат работа, за да наемат квартира, а нямат работа, защото повечето са без завършено средно образование, остатък от институционалната грижа у нас.

Промяната

От края на януари обаче Стоил, Димчо и Росен са част от екипите на „Топлофикация”, които отстраняват аварии в столицата. Нелеката работа им бе предложена от шефа на компанията Стоян Цветанов, след като прочел в „Телеграф”, че тръбите на парното са убежище на младежи като тях.

Аз самият съм започнал като общ работник, работил съм и какво ли не, знам как се изкарват пари с ръцете си. Затова реших да ги пробвам. Даваме им шанс, след това от тях зависи”, каза Стоянов пред „Телеграф” още по време на срещата с момчетата преди 4 месеца.

И тъй като нямат завършено средно образование, а Димчо дори основно, момчетата бяха наети на най-нискоквалифицираната длъжност. Спука ли се тръба, например, екип отива на място и отстраняване проблема. Често се налага тръбите да се разкопават ръчно. С лопата в ръка намерихме Росен и Димчо. Първият бе пратен в „Хаджи Димитър”, където той и колегите му поставяха тръби за нов жилищен блок.

Тежка е работата, но не се оплаквам. Да знаете колко се успокоих, след като я започнах”, бяха първите думи на Росен. Преди все бях притеснен, мислих, че никога няма да се оправя, нямаше пари, къде да живея…”, каза още той. Напуснал е и дома за временно настаняване и вече е на квартира. С първата заплата даже си купил телевизор. Сега мисли да се върне в училище, защото няма завършен 12-и клас. Такива намерения има и Стоил. Той също вече е на квартира. Него намерихме да поправя ограда в централата на „Топлофикация”.

stoilСтоил

На косъм

Новата работа се оказа решаваща за живота на Димчо. Преди години 23-годишното момче се забъркало в дребни кражби, за които в момента се водят дела. Дори бил заплашен от сигурен затвор.

В съда трябваше да покажем, че той е скъсал с предишния си начин живот и търси промяна. Затова беше важно, освен да тренира при нас, да започне и работа”, разказа пред „Телеграф” Виктор Кирков, създател на „Отбора на надеждата”.„Именно фактът, че работи, и то на държавна работа помогна много. Представете си, ако го бяха вкарали в затвора – щяха да го върнат отначало, а той наистина постигна доста”, допълва Кирков. „Вече ми е толкова спокойно. Преди работата не знаех какво да правя!”, казва усмихнат Димчо. Доволен е и за друго – младежът е баща на 3-годишно момиченце, което живее с майка си при отец Иван от Нови хан. „Сега мога да им пращам пари”, допълва младият баща. Скоро мисли да си наеме и квартира. От септември се връща в 8-и клас, който все още не е завършил. След това иска да учи в техникума „Хенри Форд”. Мечтата му е да иде в Мексико, на световното по футбол за бездомни. „Казаха ми, че имам качества, но заради делата не мога да пътувам. Надявам се догодина да стане, не се отказвам”, казва още Димчо.

Историите на тези момчета доказват, че когато някой им обърне внимание, държи се като равни с тях, работи с тях, те имат шанс”, допълва още Кирков.

dimДимчо

Posted on май 14th, 2012 by Molivche  |  109 Comments »

Ако има отвъд, те чакам там

Ако има отвъд, те чакам там

rus

Остава му малко. Може би до сутринта”. Тези думи на лекаря от московската клиника „Сеченов” не излизат от ума на 44-годишната Ирина. Тя вече е у дома си и те сякаш кънтят в стените на толкова празната къща без нейния Саша. Решението е узряло в нея. Не може да живее без него.

Часове след тези мисли полицейски патрул ще я намери увиснала на шнур от разклонител, завързан за крушката в хола. Полицаите били пратени в старата дворянска къща от Олга Симонова, нейна приятелка. Малко преди да посегне на живота си Ирина й се обадила по телефона. Била в истерия, заявила, че ще се самоубие и помолила да не хвърлят вината върху никого. Знаейки състоянието й на тежка депресия от няколко дни заради болестта на съпруга си, Олга веднага се обадила в полицията. Било късно. Единственото, което можели да направят милиционерите е да констатират смъртта и да подредят фактите.

Под отпуснатите й крака лежала табуретка. По всичко личи, че я е ритнала сама. До нея открили снимка-портрет на любимия й мъж. Запечатала е последната й любовна целувка към него, защото личат следи от червилото й. Наблизо имало й гребен. Очевидно е сресала русите си коси преди да провеси кабела на шията си. Често срещано при самоубийците, искат да изглеждат добре, когато ги открият, твърдят съдебни медици. След малко намерили и листчето.

Не мога да живея без Саша.

Обичам го и ще бъда с него“

пишело с красивия й женски почерк. Самоубийство от любов. Това било заключението на следователите. Такива ще бъдат и заглавията на първите страници на всички вестници в Русия на следващия ден. Защото Ирина е съпруга на един от най-обичаните народни артисти от театрите „Таганка” и „Пушкин” – Александър Пороховщиков. По това време той не е в съзнание. Когато е приет в клиниката по нищо не личи какво ще последва. Състоянието му е тежко, защото има гангрена на единия крак, усложнение вследствие на диабет, но Ирина и той са убедени, че съвсем скоро ще са си пак заедно у дома. След няколко дни, на 6 март, обаче идва инсултът. Оказва се, че 73-годишният Пороховщиков е бил и в сериозен стрес. Преди да влезе в лечебното заведение са се вихрили роднински скандали за имението, в което живеят с Ирина. Прадядото на актьора бил богат дворянин, архитект и меценат. Именно от него Саша получил старинния дом в Москва. Саша не бил в добри отношения със семейството си отдавна. Макар и да са минали десетилетия оттогава, те все още не можели да приемат Ирина – момичето, което той среща, когато е на 42 години, а тя… едва на 13. Всъщност, около Пороховщиков винаги са се носели слухове и скандали, но този отишъл твърде далеч според доста хора в Русия. Някои ще кажат – 30 години наистина са далеч, защото напук на всички предразсъдъци и одумвания тяхната любов и съвместен живот продължиха толкова.

Един към друг

Александър Пороховшчиков е роден на 31 януари 1939 г. Завършил е театралното училище в Москва през 1966 г. Работи в известния авангарден московския театър „Таганка“, както и в театър „Пушкин“. Участва в стотици представления, а още през 67-а дебютира и в киното, с което става любимец на цяла Русия. Като всеки човек на изкуството и изключително привлекателен мъж  живее живот на бохем в постояннотото обкръжение на красиви жени. И колкото трудно те устояват на харизмата му, толкова трудно той се задържа при тях. Така си спечелва името на бохем и женкар. До зрелите си 42 години, когато повечето мъже вече са женени и дори отегчени от съпругите си. На тази възраст в гримьорната на тетатъра той среща 13-годишната Ирина Жукова. Тя тъкмо е пристигнала на стаж и работи като гардеробиерка – глади сценичните костюми на големите актриси и мечтае да е на тяхно място. В началото не й обръща никакво внимание. „Все пак бях дете”, спомня си след години Ирина. Тя също не е в обичайния възторг и опиянение, в което изпадат повечето жени при появата му.

В целия театър сигурно само аз се държах студено и безразлично”, признава тя. В същото време той е актьорът, който чакат почитателки на опашка пред театъра.

Ирина не е като другите си връстнички. Тя винаги е търсила общуване с възрастните.

Една вечер след поредното представление Саша я пита как се казва и къде живее. Когато разбира, че домът й е близо до известен хранителен магазин иска от нея да му купи кисело зеле. Не особено романтично, но постепенно те започват да си общучват и следва първа среща и разходка. „Тогава се влюбих в него, както може да се влюбиш само на 15 в първия си мъж”, разказва още Ирина. Той също започва да изпитва чувства. Разликата в годините обаче си казва думата. Те не могат да покажат връзката си. Крият се. Но такава връзка не остава дълго време скрита. Скандал! Пороховщиков с 29 години по-млада! Одумват ги, осъждат ги, месят се. Родителите на момичето са в шок. Александър е обвиняван. Често, самият той, отрича случващото се и заявява, че не могат да имат връзка. Освен това е разглезен да има много жени, не може само с една, особено с толкова малка. Постепенно обаче Ирина се превръща от „едно от мимичетата” в „моята Ира”, а по-късно и в годеницата му.

По-късно той ще каже: „Когато се срещнах с Ира, аз бях изумен, тъй като тя прилича на майка ми. Не външно, но вътрешно, духовно. Ние имаме огромна разлика на възраст, но те не се чувстваха”.

В крайна сметка в средата на 90-те се женят и остават заедно до последно.

Отвъд

Саша не си отива до сутринта, както предполагат лекарите. Той живее още 40 дни. Дори идва в съзнание. Никой не смее да му каже какво е направила неговата Ира. Лекари, приятели и роднини крият истината и изстръпват от мисълта, че все в един момент трябва да му я съобщят. Как ще му кажат? Това ще го съсипе. Тъкмо се е съвзел. Той обаче ги освобождава от тази тежка задача. Издъхва на 18 април, без да разбере, че ако има Отвъд, там вече го чака неговата любима.

Posted on април 27th, 2012 by Molivche  |  26 Comments »

 
Wordpress