Една корона, но не от злато или тръни, а от хартия, стана символ на екопротестите през последния месец. На нея пишеше „Ние сме държавата”. Носеха я стотици екозащитници, излезли на улицата, за да запазят незастроени девствения плаж Иракли, къмпинг Корал, Витоша и Банско. Екипът на „Събуди се” се срещна с 29-годишната Златна Михайлова, изработила символичната корона.
Вижте в следващото видео.
Моят поздрав за 2013 г е откъс от разказа на Греъм Грийн „Един спестен ден”. Да хванеш ли самолет, за да спестиш един ден?
“Питам ви какво значение имаше един спестен ден за него или за когото и да било? Един ден, спестен от какво? За какво? Вместо да го прекарате в пътуване ще пристигнете един ден по-рано, но няма да останете до безкрайност там, закъдето сте тръгнали, ще си тръгнете 24 часа по-рано, това е всичко. А на връщане отново ли ще вземете самолет, за да спестите един ден? Да го спестите от каквo, за какво? Ще започнете работа по-рано, но не можете да работите до безкрайност, само ще спрете работа един ден по-рано. И после какво? Не можете да умрете един ден по-рано. Тогава, може би, ще осъзнаете колко неразумно от ваша страна да пестите този ден – когато откриете, че няма начин да избягате от тези 24 часа, които така внимателно сте скътали. Можете да ги отмествате все по-напред и по-напред, но рано или късно ще трябва да ги изхарчите и тогава не е изключено да съжалявате, че не сте ги изхарчили в едно наивно занимание като пътуването с влак”
Пожелавам ви през 2013 г. да не пестите много. Смисълът е в пътуването, поне за мен. Честита нова година!
Гняв и агресия се изляха във „Фейсбук”. Причината – снимката горе, която беше публикувана в социалната мрежа в събота.
Да. Гавра е. Обида и подигравка. Автори са трима тинейджъри от ромски произход, които не са били научени на уважение към българската история и ценностите ни. Някой е пропуснал да превърне за тези деца черно-белите портрети в личности и пример. Но не знам кое е по-страшното – това на снимката (защото съм убедена, че едва ли се случва само с ромски деца) или коментарите под нея. Защото от събота на обяд социалната мрежа ври. И като чета коментарите, си мисля, че не сме далеч от кипването. Ще цитирам част от тях. Без цензура.
Агресията
„На сапун!”, „Смърт мама ви мангалска!”, „Ако Хитлер беше жив, щяха да видят..”, „Тия ще ги изпотроша като солети, ако ги хвана”, „Мръсни мърши гадни!” , ИСКРЕНО ВИ ПОЖЕЛАВАМ СМЪРТ! НА ВАС И НА ВСИЧКИ ВАШИ БЛИЗКИ !ДАНО ДА ВИ УМРЕ ВСИЧКО НАЙ-МИЛО! ДАНО ВИ ХВАНЕ НЯКАКВА БОЛЕСТ САМО ВАС И ДА УМРЕТЕ КАТО КУЧЕТА ПЕДАЛИ ДОЛНИ .. И ДА УМРЕТЕ ПАК ЩЕ ВИ РИТАМ!!!, „Да им разпорят коремите без упойка, да са будни и да им извадят червата… и да го боли… тва е наказание за тях, но сигурно и това им е малко!”
Зад тези думи са застанали хиляди българи – мъже и жени, млади, не толкова млади, майки, бащи, деца. Обединени са от омразата. Това е резултатът от тази снимка. И тя нямаше да е толкова ураганна, ако тези пикльовци не бяха роми. Ако бяха българчета темата щеше да е друга – колко е зле идващото поколение, колко ни куца образованието, как учителите не правят нищо, колко неуки и неуважващи себе си и страната си са младите българи. Стар рефрен… Но не – сега хиляди приканват за линч, търсят адресите и имената на пикльовците. Рефренът е друг. Същият, който се носеше около събитията в Катуница, както и преди няколко месеца, когато отново се появи снимка на роми, но този път снимали се пред български гробове.
Провокатори или?
Може би от кипване ни дели само още една подобна снимка. Може би някой го желае целенасочено, а може и да е пълен малоумник, който не осъзнава как се заиграва с деликатни и взривоопасни теми. Снимката беше публикувана в група с име Nai-mrazim Selski Pruchki I Leopardovi Shtampi. Не знам какви хора седят зад тази група, но съм сигурна в едно – с това име на латиница, изпълнено с агресия и обиди, не са онези, които искам да защитават българските ценности. Извинете, но ако така ги защитаваме… как точно ги уважаваме?
Тя живее в Пловдив, в къщата на прадядо си. Заобиколена е от дувари с дъх на минало и огради с красиви орнаменти. Ооколо нея подскача малък дакел и винаги мирише на бои, на прясно изпечена глина, а често и на домашни бисквитки и ябълки. Може да усетите вълшебния й свят тук. Аз от време на време надниквам в него.
Топло е.
Един младеж, а може би няколко, показаха какво е да мислиш с размах. Показаха, че най-накрая някой в тази държава ще може да се откъсне от бремето на миналото ни преди 1989 г. и целия преход след това. Демонстрира, че все пак има хора, които не се кланят и не козируват на стари авторитети. И то по интелигентен начин. С хубава ирония се надсмя на обременените от миналото и показа на кого от настоящето се кланяме. На новите завоеватели – евтиното шоу, евтиното кино, евтините мисли, желания, страсти, евтината храна, която примамва децата ви с глупави играчки.
Тясно
Но все още е тясно. Стесняват го онези, които потрепериха и на час организираха акцията „почистване”. С лъжа, на тъмно и скришом. Изплашиха се, че може би ще имат отпор и го скриха зад добри намерения и предотвратяване на сблъсъци. А сблъсъци едва ли щеше да има. Колко дойдоха на площада от всички 1700 души от „Фейсбук”? 50, 60? Опасявам се, че да бяха хванали четката в 8 сутринта пак щеше да има толкова. Кога недоволството ни най-накрая ще стане от масата, ще излезе от кръчмата (или социалната мрежа) и ще иде там, където трябва? Защото във „Фейсбук” се изля голяма защита. На площада обаче се изля водата, която да отмие свободното мислене.
Бързи и яростни
А за чистачите – светкавични са, когато трябва да махнат нещо красиво. Защото в понеделник беше красиво. Хората се усмихваха. Днес е сиво. Само да попитам: Защо с тази бързина не изчистят бюстовете в Борисовата? Те са надраскани, буквите ги няма. Излиза, че поп арта е вандализъм, а поругаването на статуи на големи български личности не е. Художникът на паметника беше наречен хулиган и принизен до онези, които оцветяват с боя чатала на статуите и драскат по Левски… Сбъркано е някак, не мислите ли?
И все пак хубавото е, че се роди нещо красиво и то от млади хора. Обиколи света и навън го оцениха. У нас – ще има да мием още паметници, докато ни стане широко.
„Животът сякаш е гъсто населена пустиня. Има само няколко човека около теб, с които крачиш. Защо за Омир, който е възпитал цяла Елада, се твърди, че е бил сляп? Тъкмо заради това. Защото духът винаги противоречи на материята. Общителността разхищава, самотата създава, сублимира. Така че, нормално е по-чувствителният, по-финият човек да избягва скупчването. И голямото общество да го тревожи. Той е обречен да се самовглежда. Да се наранява. Но именно хората, които имат силна рефлексия към света, които светът наранява, именно те оставят най-прекрасни следи“
Из интервю с Калина Андролова във в. „Култура“
Мозъкът свърши, имаме чревца на фурна
Вместо вятър днес се вихри информация. Само да протегнещ ръка – и си я “откъсваш.” Дори в телефона си я получаваш… И се гордееш от себе си.
Информацията е… силикон! За някои мозъкът е естествен пълнеж на черепната кухина, за други – просто плънка силиконена.
Романтично се замислям за времето, когато само желаещият можеше да я добие (и дори се срамуваше, че я знае). Знаещият беше особен вид магнит. Когато, за да кажеш колко е 612 умножено по 32, трябваше да си математик, не да бръкнеш в джоба си за калкулатора. Когато, за да чуеш Би Би Си, трябваше да купиш портативно естонско радио “Веф 204” с къси вълни – имаше го само в Карнобат (тази информация се предаваше от ухо на ухо).
Помня, когато слушах със затаен дъх Андрей Аврамов да разказва пред артистите от Младежкия театър филм, видял в Лондон. После ние го преразказвахме… Когато най-накрая успях да гледам филма, той ми се стори по-безинтересен от думите за него. След това смятах за нормално хубавите филми да се разказват, не да се гледат… и като че ли тъгувам за това време.
Във ВИТИЗ успях да гледам MASH (“Военно полева болница”) на Робърт Олтман и тъй като не исках да лиша от това приятелите си, го препредавах, редактирах, играех, преувеличавах.
Хубавата музика можеше да се слуша само от пети презапис на магнетофон и толкова пращеше, че трябваше да си представяш каква е всъщност. По този начин нещата стигаха до нас. Но само след преодоляване на “трудност” идва “кефът”. Йохан Себастиан Бах е ходел 70 км пеша за концерт на органиста Букстехуде. Струва ми се обидно днес за музиканта да натиснеш “play” и да го имаш вкъщи. До музиката трябва ти да ходиш, не тя да идва. Леснотата не е тръпка…
И един цитат:
“Безинтересно е да стигнеш до Америка, без да я откриеш” – Хенрик Ибсен.
(Лъжа! За да прокарам мои мисли, често уж цитирам някой известен. Знам го тоя номер от Джани Родари.)
Днес се прави всичко, за да се създаде самочувствие на този, който не го заслужава. Енциклопедиите изместват енциклопедистите. Все още ми е по-интересно да попитам човек, отколкото книга.
Виждал съм опасен учебник по писане на сценарии, по режисиране на филми, по изграждане на роли. Образоваността прави глупостта още по-заплашителна. Скрива я, обвива я в ерудиция и тя се проявява изненадващо, когато вече е късно. Правиш глупав филм чак след като си завършил режисура с отличие.
Днес има хора, за които всякакво знаене е страст, наркотична зависимост, упражнение на мозъка. Няма да ги видите в “Стани богат”. Представям си ги сами с ранички по планински пътеки.
Раснах тогава, когато на тъпаците се помагаше. Отличниците трябваше заедно да учат с двойкаджиите, за да имат еднакви бележки. На фестивалите трябваше да има по няколко награди. За всеки случай.
Пишехме писма – “Мило непознато тъпаче, и аз съм тъп като теб. Как живееш ти, защото аз живея щастливо.”
Тъпанари с “произход” влизаха с предимство в университетите. Ако някой от нищо не разбираше, го издигаха за ръководител.
Дори в сценариите за кино и в театъра трябваше да има тъпак – обикновено положителен герой. В народните ни приказки винаги най-глупавият брат печели красавицата и съкровището. Ако у нас някога се е ценяла мъдростта, тя е на равнище “Хитър Петър”, или “я да видим кон боб яде ли”. А защо нямаме Храбър, Честен, Можещ и Работлив Петър? Нямаме и Петър Велики, имаме си Петър Хитри.
Сега се замислям какво постигна нашият Петър. Преди нещата, които не можеше да си ги купиш, бяха на снимки по чужди списания. Днес нещата, които не можеш да си купиш са вече в магазините. Хитро, нали? Цялото човешко развитие е било борба между разум и чувства, мозък и сърце. Победител за жалост излезе червото.
Преди страните, в които не можеше да живееш, ги даваха по филмите. Днес има екскурзии до тях. Преди тъпчото си имаше само партийна подкрепа, днес подкрепата е от страна на цялата човешка цивилизация. Прогресът е измислица на тъпанарите…
Теди Москов
Георги Марков
Поръчаха ли ти нещо ново? Изпълни ли всички предишни поръчки? Ще приемеш ли още една?
Ти се усмихваш над усмивката си. Ти си ироничен над иронията си. Откакто свят светува, винаги е имало поръчки, всекиму е поръчано. Навсякъде се работи главно по поръчка. На много места се и живее по поръчка.
Поръчката това е заявката отвън теб. Заявката на обществото, на обстоятелствата, на събитията, на властта на света. Заявка, която произтича от външни интереси и не се съобразява с твоите интереси. И тъй като ти си изпълнителен, добросъвестен жител на тази планета, ти изпълняваш тези поръчки, макар те да поглъщат огромна част от твоето време и твоята енергия.
С всеки изминат ден ти правиш все по-малко неща, които са органично твои, раждат се в тебе, узряват в тебе, носят твоята кръв, отразяват твоя образ, представляват естествените въпроси и отговори на личността ти, започват и свършват в тебе, имат и нямат стойност за другите.
Все по-често ти се занимаваш с неща, които са ти напълно чужди, които не те интересуват, откликваш на събития, които нямат нищо общо с тебе. И постепенно потъваш в реката на обезличаването, на неусетно принудително отказване от себе си. Защото поръчките на обществото идват да изгонят твоите собствени поръчки. Ти съзнаваш това, ти искаш да се спасиш, искаш да поръчаш сам на себе си, искаш да прекратиш монопола на външната поръчка, но как?
Поръчката отвън има оловната сила на закон. Поръчката отвътре има моментната искра на подтик.
Чувството ти за компромис те води към стари хитрости. Ти си казваш, а защо поръчката отвън да не бъде само повод да изразя себе си, което значи тя да стане фактически твоя собствена поръчка. С други думи ти искаш да налееш чуждата форма на чуждата поръчка със свое съдържание. Искаш просто да използваш тяхната хартия, техния печат, техните корици, тяхното заглавие, дори тяхната тема, за да изразиш себе си.
Ала старата хитрост издъхва тук. Бедата е, че в момента, когато тяхната поръчка стане наистина твоя собствена поръчка, тя вече не е тяхна поръчка. Следователно те не ще я приемат и, разбира се, не ще я платят.
Затова ти пак се връщаш обратно и работиш техните поръчки с надеждата, че един ден ще бъдеш толкова богат (ще си изработил толкова много техни поръчки), че ще можеш да започнеш да работиш само собствените си поръчки.
Но дали тогава ще има някаква разлика между твоята и чуждата поръчка.
Източник: Електронно списание LiterNet
