ОТЕЦ ИВАН ОТ НОВИ ХАН:

НЯМАЩИТЕ НАЙ-ПОМАГАТ

Мария Милкова

Малко преди Великден имах честта да се срещна с отец Иван от село Нови хан. От 22 години той се грижи за бездомни деца и възрастни. Сам е пострил дом за тях и вече през него са минали стотици. В момента под покрива на свещеника живеят 120 души, от които 5 бебета. Роден е през 1945 г. в село Благово, Монтанско. Завършва Семинарията в София. През 1988 г. започва да строи сиропиталището към църквата „Св. Троица“ в софийското с. Нови хан.

-­ Отче Иван, как се празнува Великден с толкова много челяд?
-­ Приготвили сме се. И нас малко ни удари кризата, но ще празнуваме. Тук, в дома, спазваме традициите и няколко дни се подготвяме за празника. Днес (б.а., четвъртък) децата боядисваха яйца. Над 800 са яйцата, защото в неделя тук ще се събере цялото село и ще празнуваме. И аз малко се включих, намазах ги по челцата за здраве, че и те ме намазаха. Може още да имам по челото (смее се). Какво да правя. Давам да ме мажат. Тази вечер ще четем евангелията. В петък цял ден ще се служи. А в събота цяло село, бабите, децата от сутринта се събираме в двора на дома. Ще има пак литургия. След това сядаме на масата, ще има печени агнета, козунаци, вино. В неделя ще обикаляме църквата.
-­ Вие спазвате традициите, а повечето българи правят ли го според вас или са ги забравили?
-­ Преди да дойда тук, не се е празнувало много. След литургията отецът затварял вратата и си заминавал. А сега е друго. Оставаме, ако някой иска да се кръсти, го кръщаваме. Събираме се.
-­ Вярващи ли сме българите? Не се ли сещаме да идем на църква само по празници и в трудни моменти?
-­ Не всички са така. Гледай сега, за мен вярващ е този, който прави добро и не върши зло. Вярващият не може да върши зло. Той може да прощава. Защото често хората искат прошка, но прощават ли? А този, който казва, че много врява, а нищо не прави, за мен не е такъв. По делата се познават хората. Напоследък забелязвам нещо много хубаво обаче. Все повече млади хора започват да ходят на църква. Идват и при мен, изповядват се, помагат. Дойде едно момче преди време. Искаше да го изповядам. Казах му, че трябва да пости малко. Издържа 10 дни. Преди не беше така. А и нямаше как. Гонеха ни, ако решим да запалим една свещичка. Имаше повече хора край църквата, отколкото в нея. Чакат, записват името на всеки, който се приближи и на другия ден наказание ­ уволнен от работа, вземат му апартамента. Но пък сега има други проблеми. Няма свещеници, не вкарват и вероучението в училищата…
-­ Защо часът по религия е толкова важен?
-­ Не може да няма час по религия. Вярата се създава в семейството най-напред, после идва църквата и по този начин децата се учат на добро. Вижте какво става сега. Няма пари, в семействата само скандали, изнервени са хората. Децата гледат и това им се отразява. Те стават също изнервени и агресивни, защото малките попиват всичко от възрастните. Когато едно семейство е спокойно, и детето е спокойно. Тук скоро имах една майка с три деца. Тя крещеше и малките като нея. Викам є: „Може ли и трите да цвърчат като теб? Те те имитират“. Тя: „Стига, деде“. Какво стига? Това се отразява. Те, малките, не знаят какво искат, но тропат по масата с яд и викат „Искам“. И защо те са така неспокойни и нервни? Заради нея. Затова казвам, че всичко започва от семейството и е важно да има спокойствие. После е църквата и училището. Но то и нашата църква е една.
-­ Разделена…
-­ Разделена е, ама кой го прави това? Ние си го правим пак. Но и на някой му изнася да е така. Защото, ако има силна църква и обединява хората около себе си, народът става по-силен, а не разпилян като сега.
-­ Успяхме ли за 2000 години да изгоним търговците от храма?
-­ Христос ги гони, не успя, ние ли ще успеем…
-­ Хората може би не вярват на свещениците, не са им искрени…
-­ Аз затова казвам да не гледат какво правят свещениците. Те казват това, което са прочели в библията. После някои от тях идат и се напият. Затова и все повтарям на децата, които са тук при мен ­ да приемат от хората само доброто, да не гледат лошото в тях. Единият е добър майстор, обаче пие много. Другият пък не е много добър в работата си, но пък не пие, добър е с другарите си, внимателен. Нека вземаме само хубавото от всеки, защото иначе започваме да мразим хората. А с това и себе си. Мразещите винаги са неспокойни, под напрежение са, не могат да спят. И затова трябва най-напред да се стремим да си възпитаме децата да са добри. И църквата трябва да води после, а държавата трябва да є помогне да си стъпи на краката.
-­ Как да є помогне?
-­ Финансово, но и с личен пример. Ако депутатите, министрите, зам.-министрите ходят на църква редовно, народът ще вижда и той ще ходи. А сега какво вижда той? И в парламента се карат. Държавата сме едно семейство и главата му, т.е. управляващите, се карат непрекъснато.
-­ Идват ли при вас депутати да ви помагат?
-­ Не. Една депутатка дойде веднъж, донесе един хладилник и това беше. След това уж пак щеше да идва, но така и не дойде. Нямат време.
-­ Кой ви помага най-много?
-­ Бизнесмените на пръсти се броят, но има такива, които помагат. Тези най-долу, дето нямат, те най-много помагат ­ по 20-30 лева, но дават. Те разбират какво е да нямаш. Аз много пъти съм казвал да се направи такъв дом и другаде. Ако има във всяка епархия по един, няма да има гладни по улицата. Но никой не ще. Защото не знаят какво е глад. Аз не съм бил сирак, но бяхме много бедни. И съм ходил гладен, скъсан ­ със свински цървули на краката, с едни големи кръпки по дрехите. В София пак беше глад ­ грис си варях без захар, да си напълня стомаха. Не си ли видял какво е, не помагаш… Затова няма други такива домове. Лошото е, че и бързо забравяме.
-­ Защо?
-­ Гладният, като се наяде, и бързо забравя, че е бил гладен. „Нали аз съм добре, не ме интересува другият“ ­ така разсъждават. А не бива. Трябва да си помагаме, да сме заедно.
-­ Е, да сме заедно май ни е най-трудното.
-­ Не трудно, невъзможно е.
-­ За колко души се грижите в момента?
-­ 120 сме сега. И няма място. И нас ни удари кризата. От 6 месеца започнаха да идват все повече хора, всеки ден търсят подслон, звънят ми по телефона, молят се само на едно столче да ги сложа. Ама къде да ги сложа да легнат? Аз не връщам никого, но се налага. Ето, преди няколко дни върнах майка с 5 деца. Няма къде да я сложа. Отстъпих моята стая преди време на едни клошари, но си заминаха бързо. Все по пейки и дивани спя ей тука (смее се).
-­ Клошарите идват и си заминават, така ли?
-­ Дойде ли зимата, започват да идват. Тук е топличко, има храна, но после започват да капризничат, не им се работи. Свикнали са да лежат. Имаше един, питам го: „Какво си работил?“. Той: „Барман и сервитьор“. Дадох му работа да храни прасетата. Гледам го на другия ден ­ той не знае как да сипва храната. Чакай, ти какъв сервитьор си бил, като не знаеш да нахраниш три прасета? Бях го настанил с още 5-ма в две стаи. Една вечер определяме кой какво ще върши на другия ден. На сутринта ги чакам за закуска ­ те изчезнали. Не им се работи и това е.
-­ А крали ли са от вас?
-­ Много пъти. Щом някой си тръгне, без да каже довиждане, значи не му е чиста работата.
-­ А на какво учите живеещите при вас?
-­ Тия дето са на по 40, не можеш да ги научиш на нищо. Гледам малките да уча. Най-вече добро да правят ­ да не крадат, да не лъжат, да си помагат. И най-важното е с пример да се възпитават. Не може да учиш деца да не лъжат, пък после ти да лъжеш. На майките им казвам ­ не пушете, те се крият и пушат. После защо децата посягали към цигарите. Личният пример възпитава.

Пастир воскресе на 89 години

Доскоро държавата не знаела за него

Най-сетне се сдоби с акт за раждане

Георги Христов

89-годишният Салим Салимов от харманлийското село Остър камък, област Хасково, официално се роди на… 89 години.
Преди няколко дни човекът, който цял живот е работил като пастир, получи първия в живота си акт за раждане. На базата на документа ще му бъде издадена лична карта и евентуално отпусната пенсия. За стария човек, по произход ром, държавата разбира едва през миналата година. Тогава дядото бива пребит от разлютени стопани на царевична нива, в която влезли кравите му. Салим ги изтървал от полезрение, а другояче не е могъл да предотврати развръзката, защото е глухоням по рождение. Това не му спестява боя, заради който влиза в болница. Полицията в Хасково образува досъдебно производство по случая и тогава втрещено разбира, че човекът, чиито права брани… не съществува. Оказва се, че човек има, но документ няма. Търсят такъв чрез кмета на село Остър камък. Той обаче открива само годината – 1921-ва. Без дата. Оттам нататък по селските неписани хроники се възстановява и част от историята на човека.

Професия

Салим работи като пастир. Чорбаджиите му винаги са били доволни от него. Човекът не иска много, само храна и покрив над главата си. Сега в село Корен той живее в къщата на племенника си Рамадан. Отделили му стаичка с легло и печка. Направили постъпки да му издадат документи за самоличност, за да получава някаква пенсия и осигуровки. Макар досега бай Салим да е нямал нужда нито от едното, нито от другото. Здрав като камък, никога не е ходил на лекар до злополучния инцидент в царевичната нива.
Дядото не таи грам озлобление. Впрочем по греещото лице няма и следи от минали горчивини. Всичко, което успява да „каже” с беззвучно мърдащи устни е „мнооо убаво. Доволен”. Плюс неизменната усмивка. И широкия жест, с който ни кани на скромната си трапеза – постна картофена яхния и сух хлебец. Явно пенсията и паспортът са последната му грижа. Салим никога не е плащал данъци и осигуровки, не е получавал заплата и други социални придобивки. Никога не е печелил от промоции, никога не е бил застрашен от банкрут заради финансова криза или нечии далавери. Сега официално се роди за света. В който тези, които живеят от самото начало, обикновено не доживяват 89 години. Още по-малко пък ги описват с „мнооо убаво. Доволен”.

Без корен в село Корен

Салим е циганин. Роден е в многобройно ромско семейство в крайната махала на селото. Архивът на кметството за периода 1915-1923 година е унищожен. Липсват документи и от по-късни периоди – например 1933–1934 г. Кметът на селото няма представа дали пожар, наводнение или друго бедствие е затрило документацията. В регистъра се открива още, че през 1945 година бай Салим се задомява. Той взема за жена Гюзела, от която има дъщеря Халиме. 3 години по-късно жената напуска Салим и се мести в Първомай заедно с дъщеря си. Впоследствие там Халиме се жени, после умира. Тук се къса всякаква нишка на Салим с наследниците му. През 1960 година циганската махала на Остър камък влиза в очертанията на военния полигон „Корен”. Къщурките са национализирани, а населението получава обезщетение от държавата. Тогава те се пръскат по селата в района.

Този текст вече е публикувани във в. „Телеграф“ и авторските му права са защитени.

Бездомните – призраците за държавата

Бездомник с току-що отрязани пръсти на краката е на път да остане отново на улицата. Двамата му синове, макар да живеят в София не го искат. Оказва се, че държавата няма място, където да настани болен бездомен без документ за самоличност.
Направете си един експеримент. Отворете Google и напишете “бездомни” или “бездомен”. Ще ви излязат куп страници за уличните кучета и едва 2-3 за хората, осъдени на същата съдба. Ще прочетете за изграждането на приюти, за организации, които се занимават с четириногите, призиви за хуманно отношение и т.н. А за двуногите?

Дупка в системата
Оказва се, че има хора, които не съществуват за държавата. Няма ги. Това са бездомни, болни без лични документи. За тях се сещат само лекарите, на които попаднат в някоя болница. Какво става с тях, когато трябва да бъдат изписани обаче? И тук зейва дупката в системата. Случаят с Добромир до доказва. И да, някой ще каже, че има близки и те трябва да се погрижат за него. Що за деца са тези, които не искат да помогнат на родителите си? Да, не е ясно как можеш да оставиш баща си да умира, какъвто и да е той, каквото и да е направил, и да кажеш “И главата да му отрежат”. Някак не е нормално. Но това не е извинение за държавата за нейния пропуск. Защото има болни, бездомни и без лична карта, които нямат близки. Какво правим с тях? Болница за долекуване? Не става. Лична карта се иска. Дом за временно настаняване? Същото. Дом за временно настаняване без лични документи? И там не става. Приемат само здрави и прави индивиди, които могат да ходят до тоалетната и да се къпят сами. Да извадим лична карта? Добре, но трябва постоянен адрес. И омагьосаният кръг се затваря.

Изоставени
И какво излиза? Няма институция, която да гарантира оцеляването на болен бездомен без документ. Добре, че все пак са болниците. Ето ви задача, мили, социални работници и законодатели. Такива хора не са малко. Много са, но никой не им обръща внимание. Трябва да бъде изградено поне едно място, което да ги приютява и процедура по издаването да документ.
И домовете за временно настаняване са недомислени. Те решават проблема само временно. Хранят ги и ги топлят за 3 месеца. Толкова може да се остане там. Но през това време няма кой да работи с тях. Няма програма, насочена към връщането им към живота. Да им се помогне да си намерят работа например т.е поне да има връзка с бюрата по труда.
Не всички от бездомните са пройдохи, които сами са избрали този начин на живот. Има и такива, които искат да се измъкнат от калта, но не могат. Няма система, която да ги побутне. Като призраци са за държавата. Има ги, но никой не ги вижда. more…