Смолянско в ужас, мечките в селата

ЛОВЯТ СТРЪВНИЦА С МАРМАЛАД

Малко след 12 на обяд. Три високо проходими джипа – тойота, мерцедес и лада нива се движат по черен път. Намират се в местността Блатево на около 5 км над родопското село Малка Арда. В багажника им има стоманено въже, царевица и мармалад.

След минути около 10 души слизат от колите, движат се близо един до друг, предпазливи са. Стигат до място, където тревата е смачкана, виждат се следи от борба. Опръскана е с кръв. На метър от там лежат чифт очила. Те са на 64-годишната Галина Димитрова от селото. Преди 3 дни на това място тя изживя най-големия ужас в живота си. Докато бере гъби със сестра си, жената е нападната от мечка стръвница. Звярът изскочил от храстите, Галя побегнала, но тежката лапа се стоварила върху врата й и я повалила на земята. Само виковете на сестра й Сийка и хвърлените камъни успели да изгонят освирепялото животно.

Примки

Мъжете, които оглеждат мястото, са лесничеи от местното горско стопанство „Славейно” и експерти от Министерството на околната среда и водите. Задачата им е да поставят капани, с които да уловят мечката. За около 30 минути те опъват въжето така, че когато тя стъпи върху него, лапата да се стегне. Примката е направена да се задейства само при тегло над 150 кг, за да не се хване друго животно или човек. Всъщност за човек няма опасност, защото от сряда никой от Малка Арда не смее да припари в гората от страх. До капана горските слагат царевица и малинов мармалад, за да примамят освирепялото от глад животно. Ще повторят същото 7 пъти до вечерта. Толкова примки ще опънат наоколо. Оказва се, че там е леговището на мечката. Галя и Сийка са навлезли в нейната територия и затова са били нападнати. От описанията на Сийка и от записите на камерите (виж карето) заключили, че мечката не е особено голяма – между 150 и 200 кг, и няма малко.

На площада

Докато горските залагат капаните, в Малка Арда вече ги чакат. Двайсетина мъже и няколко жени са насядали по пейки в центъра на селото. Ще има събрание. Всички са изнервени. Само преди два месеца са загубили свой приятел след нападение от мечка в близкото село Кутела. 65-годишният Никола Шиков загина на 500 м над селото. „Наяден е бил целият, парчета липсваха от него”, казват мъжете. „Това щеше да стане и с Галя, ако не беше сестра й”, добавя ловджията Митко Комитов. „Преди няколко дни един друг – бай Цанко - беше гонен ей на тоя хълм тука“, разказа още Митко, посочвайки хълма зад себе си.

Намираме 80-годишния бай Цанко в дома му. Къщата му е точно в подножието на хълма. Оказва се дребен белокос старец по пижама, усмихнат, със светли очи. “Имам ниви горе. Ходя всеки ден да ги гледам. Оня ден изведнъж изскочи. Хукнах да бягам, ама паднах до едно дърво. Слава Богу, тя си тръгна“, спомня си ужасът човекът. Той дори си ударил главата. От този случай не излиза.

Бай Цанко не е единственият, виждал мечка толкова отблизо. „Преди година една слезе в селото. Разходи се тука до читалището. В двора ми влезе“, спомня си на площада възрастен мъж на име Данчо. В съседното село Петково друга мечка изкъртила вратата на кочина и измъкнала 80-килограмово прасе. „Влачила го, яла го. К’во да напрайш. Само седиш и гледаш“, клатят глава местните.

Зверовете са ежедневие за хората в този край. Не минава ден без да изчезне овца, коза, магаре. Овчарите са вдигнали ръце. Гледат да се пазят, а стадото – каквото стане. В същото време гората ги храни – там са нивите им, сеят картофи, събират сено, секат дърва, берат гъби. На друго не могат да разчитат.

Среща

Точно в 8 ч вечерта джиповете спират пред насъбралите се. Пред тях застава Руслан Сербезов, шеф на Националната комисия за управление на кафявата мечка в България към към МОСВ. Той накратко обяснява какво са направили през деня. В момента, в който заявява, че мечката няма да бъде убита, се надигат гневни гласове.

„По-мили са ви мечките на вас. Ми дайте да се махнем, закарайте ни в един блок, да не пречим на мечките“, казва мъж.

„Страх ме е за детето. Вече е стресирано. Само мечки говори и сънува, намесва се продавачката на близкия хранителен магазин Роса.

„Жена ми разчита на 10 лева от гъбите на ден. От тва се храним. Как да излезе сега? Значи, хем безработни, хем мечки!“, крещи друг. „Тая държава не мисли за нас, по-мили са й мечките от хората“.

След около час подобни разговори стана ясно, че мечката все пак ще бъде пощадена в следващите 10 дни. Ако до тогава не бъде уловена, от МОСВ ще издадат разрешително за острел. До тогава никой не можа да каже на хората как ще се изхранват. Оставяме ги така на ракия и мастика пред хранителния магазин. На следващия ден стана ясно, че стравницата все още не е подушила малинови мармалад. „Рано е. Трябват 2 дни да се махне човешката миризма“, обясняват ловджиите. Очакват до 10 дни да я заловят, но са скептични.

През това време ранената Галя ще се възстановява в смолянската болница. Вчера беше оперирана. До дни се очаква да излезе от интензивното отделение. „Раните са много дълбоки, ще я лекуваме още дълго“, казаха лекари.

Над 300 зверове бродят наблизо

Поне 3 различни са заснели нощни камери около „Малка Арда“. Според горските на метри от селот о живеят поне 4-5. Над 300 мечки пък бродят из смолянските гори. „Ей на този връх има една с две малки”, казва Златко, един от лесничеите, поставял капаните в четвъртък. Никой обаче не може да каже дали мечаа в Кутел е същата, която е нападнала Галя. Много станаха случаите на нападнати и гонени. Това значи, че не са малко”, казва още Златко. Той също е гонен от мечка. „Гони ме 200 м и кучето бягаше с мен”, шегува се младият мъж, макар да не му е до смях. Има 3-годишен син и се страхува за него. Във вторник, ден преди нападението срещу Галя, на същото място се събрали деца от селото. „Късмет, страх ме е да помисля какво е могло да стане“.

Експерти:

Пейте в гората и носете спрей

Да вдигат шум и да пеят в гората, посъветваха експертите хората. Те приеха това като подигравка. „Да пеем? Ми айде ходете и пейте в гората вие!“, отвърнаха те. По подобен начин реагираха и на обещанието, че ще получат специални спрейове за самозащита и електропастири – ограда с ток, с която да оградят дворове и селскостопански постройки. Екоминистерството планира да ги раздава по график в кметствата на най-засегнатите села. „Кви спрейове, кви електропастири ни говорите, бе? Ами дай да пеем в гората, в едната ръка спрей да носим, в другата торбата, а пък гъбите, сами ще скачат в нея”, намесва се друг. Разберете там в София, нас гората ни храни“

Бизнесът с гъби замря, родопчани гладни

„Красив, ама беден край сме. От 400 души в селото тия дето работят се броят на пръсти”, разказа горският Златко. Той е един от малкото млади, останали по тия места. Хората се изхранват от гората – събират гъби, сеят картофи по нивите, събират сено и дърва. Сега не могат да излязат от страх, а с това и пари няма”, казва той. Килограм гъби по тия места се изкупува за лев. Мъже и жени всяка сутрин стават в 5 сутринта и тръгват по гората. Това е единствената им прехрана. „Жертват живота си за 10 лева, толкова изкарват на ден”. От сряда бизнесът с гъби в района е замрял. Мъжът, който обикаля и ги изкупува даже не идвал, разказа кметът Боровина. Във вторник там бе нападнат 56-годишен мъж. Само падането в дере го спасило.

Мария Милкова

Снимки: Александър Михайлов

100 ДЕЦА НА НОЩ В „ПИРОГОВ“

В шокова зала спасяват едно на 7 минути

Най-много са инцидентите при хубаво време

Петък вечер, 20:40 ч. Изтекли са 40 минути от нощната смяна в Детска шокова зала на „Пирогов”, но през ръцете на двете сестри и единствената санитарка са преминали вече 9 деца.
Поредна линейка спира пред стъклената врата на отделението. На носилката е номер 10 – момче на около 9-10 години, с бинтована глава. На белия бинт личат две големи червени петна.
„Паднало, докато играе футбол. Рана на главата”, докладва дежурният лекар от Бърза помощ.
„Ела, леля. Спокойно, може да седнеш тука”, поема го старшата сестра Нели Гочева. През това време колежката й Анита записва данните от бабата на детето. Възрастната жена е притеснена. След малко ще бъде помолена да отиде в чакалнята – ужасът за всички майки, бащи, баби и близки.
През това време бинтът на малкия футболист вече е свален и го приготвят за преглед при дежурния лекар. „Тичах за топката, един спъна и паднах на цимента“, разказва момчето. Ще се шие. Докато се занимават с малкия, отпред са се насъбрали майки и бащи с деца за преглед, спира нова линейка, а телефонът звъни, за да им съобщят, че до 30 минути им карат момче от Годеч.

Без край

Всъщност така е 24 часа в денонощието. За това време минават между 180 и 200 деца. Това прави по дете на всеки 7 минути – премазани от катастрофи, паднали след игра на футбол, докато карали колела, нарязани от стъклени чаши, с навехнати крака и ръце, с кърлежи, отровени. „Идват от всички краища на България. „Най-стресовото е, че както няма 20 минути работа или са само с леки наранявания, изведнъж може да дойде много тежък случай, стават и повече“, казва Нели.
„Много родители водят децата си, а не са за тук. Случаите не са тежки – температура, настинка, но те са притеснени и първо за нас се сещат. А трябва да звъннат на личния лекар. Ние не ги връщаме, но ни затормозява работата“, казва Нели. Това най-често правели ромите. Случвало се да се разхождат по улицата и да решат да се прегледат. И тази вечер едно ромско семейство беше дошло за нищо.

Шевове, колела и теснотия

Докато ни разказва това футболистът с раната на главата вече е приготвен за шиене. Д-р Александър Атанасов вече му бие упойка в главата. Малкият не издава нито звук, дори не проронва сълза. „Герой“, хвалят го лекаря и сестрите.
Само след няколко минути пристига притеснен татко, гушнал 3-годишната си дъщеричка Петя. „Изпуснахме порцеланова чаша и тя стъпи на парче“, казва бързи бащата. Обяснява, че ходили в частна болница, но ги върнали и казали да дойдат тук. „Често се случва. Взимат им парите за преглед и после хайде в „Пирогов“.
С малката Петя спокойствието в шокова свършва. След нея се изсипват – момче на 11, което куца, момиче на 3 с кърлеж. Друго го носят, защото не може да ходи – с инфекция е на крака след ухапване от насекомо. В рамките на 8 минути две лин линейки водят две момчета на 14 години, паднали от колело – Мишел от Костенец и Иван от Годеч. След малко пристига 15-годишният Жан-Мишел със смазан пръст.
„Като се съберат толкова направо се прескачаме в залата“, казва на шега Нели. И сега едва се събират всички. Това е едно от малкото неща, от което се оплака екипът. Другото е, че не са им правили ремонт от 15 години и не е купувана нова апаратура. Само едно ЕКГ, дефибрелатор и апарат за изкуствено дишане.
Въпреки, че за първите 3 часа от дежурството минаха почти 30 пациента, за Нели, Ани и Незабравка това е една от спокойните нощи. Причината е в падналият дъжд по-рано. „Лошо ли е времето, спокойни сме. Тогава децата са си вкъщи и инцидентите са по-рядко.“

Смъртта

Най-трудно за всички остава сблъсъкът със смъртта. В това отделение е особено тежко. На година в ръцете на екипите умират около 10 дечица. Някои им ги носят вече починали или са в толкова тежко състояние, че умират на масата в залата.
„На каквото и да си се нагледал, железни нерви да си изковал, не се приема леко. Спомня ме си децата, личицата им, сънуваме ги“, казва Нели.
Последният случай е с дъщеричката на световния ни шампион по борба Серафим Бързаков. 10-годишната Мария Магдалена била докарана в много тежко състояние. „Кървеше отвсякъде. Не почина при нас, но по-късно си отиде в реанимацията“. Помнят и едно дете, дошло без лице след челен удар на магистралата. То обаче оживяло.
Оставяме ги малко след полунощ. До тогава бяха минали 113 деца. До края на смяната им станали 164.

Узреят ли черешите, отделението пълно

Дойде ли сезонът на черешите в отделението се пълни с паднали от дърветата „Всяка година е така през юни. Водят ни ги от цялата страна”, казва сетра Нели. Най-страшното било когато детето си удари главата в тила. Тогава може да има и случай на кома. Другото време, когато сестрите и лекарите се виждат в чудо са баловете и Нова година. По нощите започват да идват препили, нарязани от чаши, паднали от люковете на колите. „Преди беше пълно с паднали от колие. Някои от случаите бяха тежки. През последните години обаче намаляха. Явно започнаха да се усещат, а и полицията да следи повече за това”, казва още Нели. За Нова година е най-чести са инцидентите с пиратки.

Най-страшната нощ – „Индиго”

Въпреки, че ден и нощ се сблъскват с детска болка и ужасяващи гледки, има моменти, които екипът не може да изтрие от съзнанието си. Такава е нощта на „Индиго”. На 21 декември 2001 г. от блъсканицата пред детската дискотека загинаха 7 деца, а десетки бяха ранени.
„Цял живот ще го помня. Страшно беше. Водеха ги на талази. 40 бяха със симптоми на задушаване заради притискането от тълпата“, спомня си Нели. „Други ни ги водеха мъртви в седнало положение – така са си отишли. Имаше стъпкани – паднали, не могат да се изправят и смазани. Отпред пред отделението пък тълпа от родители искаха да разберат какво се случва – не знаеха дали детето им е живо или ранено, дали въобще е при нас. Чули по новините и тръгнал“

Нападал ги ромски клан и баща с пистолет

Цигански клан нападнал екипа на шокова преди няколко години. Линейка докарала вече мъртво ромче от Кюстендилско. „След нея обаче се изсипаха тумба роми с мерцедси и беемвета“, спомнят си сестрите в малкото свободни минути, които имат. Обвиниха лекаря от Бърза помощ, че го убил с дефибрелатора, даже го биха“. Когато и в отделението им казали, че е си е отишло ромите разбили вратата и нахълтали в залата. Изпочупили всичко. Наложило се да идва полиция. От тогава вратата им малко заяжда.
„По едно време само седнахме и ги оставихме да вилнеят“, спомнят си те. След случката им сложили паник бутон. „С него сме по-спокойни, но знае ли човек какви могат отново да дойдат. Не ги знаеш какви са“. Така веднъж баща извадил пистолет.

СЕЛО СИ ИСКА ПОЩАТА И ВЕСТНИКА

Откъснато от информационния свят остава софийското село Макоцево от 1 юли. Тогава единствената им пощальонка напуска заради съкращенията на бюджета в „Български пощи“. Угрижено за проблема разказа една от жителките му Иванка Дойчева. От юли в Макоцево ще идва пощальонка от съседното Чеканчево, но само два пъти в седмицата. Освен притесненията как ще си плаща тока, телефона и водата Иванка има и друго – при нея вече няма да пристига редовно вестник „Телеграф“, чийто абонат е вече две години.
„Е, вчерашни вестници ли ще четем? Не искаме да изглежда все едно от мухата правим слон, ама това, че живеем в село, значи ли да сме откъснати от света? Имам право на абонамент като всички останали. А пощите ни го отнемат. Платила съм си даже и за юли“, обяснява Иванка пред наш екип. С пощата досега пристигало и любимото детско списание на 3-годишната й дъщеричка с кукли Барби на страниците му.
Вестниците не са единственият проблем за хората в Макоцево. Само в един ден от месеца те ще могат да си плащат и сметките за ток, вода и телефон, както и да си вземат пенсията.

„Не зная как ще се получи това. Предишната пощаджийка ги събираше в неработните дни – събота и неделя. Новата няма да идва тогава. Пълен хаос“, клати глава кметът Атанас Никофоров. Проблемът засяга пряко или косвено 200-та души, живеещи в селото и другите 800 от вилната зона.
„Освен че селото остава без поща, и една жена остава без работа. Имаме нужда от нея“, казва Иванка и ни води към къщата на пощальонката.

По пътя

Тя не работи като по филмите – въртяща педалите на колело, отрупано с пощенски пликове, колети и вестници. Мария разнася всичко пеша. Започва по тъмно – преди всичките си съселяни, мята чантата през рамо и лека-полека изминава разстоянието от 4 км до съседното Чеканчево. Там е най-близката пощенска станция. Преди това вече е минала през всяка къща, за да събере сметките за ток, телефон и вода, които да занесе там. На връщане чантата й е пълна с всички писма, колети и вестници, заради които пак минава от врата на врата. Всяка последна събота на месеца е посветена на пенсиите. Тогава кметът я кара с колата си до Чиканчево за своя сметка. След като ги вземе, тя се настанява в смесения магазин на площада срещу църквата и чака всеки да дойде да си вземе парите.
„Няма зима, лято, пек, дъжд, сняг, трябва да се върви, пощата все има“, казва Мария.
За хората се е превърнала в нещо много повече от пощальон. „Като раздаде пощата, понякога идва за малко да гледа детето“, намесва се Иванка.
Грижи се така за съселяните си вече 16 години.

Бъдеще

Така ще е до 1 юли.

„Няма как. Предлагат да ме оставят за 2 часа работен ден и да ми плащат 70 лева. А на практика работата няма да намалее. Пътят си е същият, ще разнасям същата поща. Обидно е“, казва Мария. Обяснението за унижението е кризата.
„Поне да я съкратят. Тогава ще й платят обещетение от 6 заплати. Но те не искат, скъпо им е и намаляват времето и парите, за да се откаже сама“, каза кметът Атанас.
Всъщност и досега любимата „пощаджийка“, както я наричат в селото, е работила за жълти стотинки. За 4-часов работен ден „Български пощи“ й плаща 162 лева. Но и все пак е нещо. Когато я питаме какво ще прави сега, белокосата жена вдига рамене:
„Не знам… Кой ще ме вземе на тия години? Аз след четири години и половина се пенсионирам. Такива не ни искат. Те младите не ги взимат, мен ли?“.
Ако не си намери работа, ще загуби 4 години стаж. Заради работата на половин работен ден той също се намалява. Така, въпреки че е работила 37 години, по документи ще са около 30. Което е равносилно на мизерна пенсия.

Мария Милкова
Снимки: Христо Танев

ОТЕЦ ИВАН ОТ НОВИ ХАН:

НЯМАЩИТЕ НАЙ-ПОМАГАТ

Мария Милкова

Малко преди Великден имах честта да се срещна с отец Иван от село Нови хан. От 22 години той се грижи за бездомни деца и възрастни. Сам е пострил дом за тях и вече през него са минали стотици. В момента под покрива на свещеника живеят 120 души, от които 5 бебета. Роден е през 1945 г. в село Благово, Монтанско. Завършва Семинарията в София. През 1988 г. започва да строи сиропиталището към църквата „Св. Троица“ в софийското с. Нови хан.

-­ Отче Иван, как се празнува Великден с толкова много челяд?
-­ Приготвили сме се. И нас малко ни удари кризата, но ще празнуваме. Тук, в дома, спазваме традициите и няколко дни се подготвяме за празника. Днес (б.а., четвъртък) децата боядисваха яйца. Над 800 са яйцата, защото в неделя тук ще се събере цялото село и ще празнуваме. И аз малко се включих, намазах ги по челцата за здраве, че и те ме намазаха. Може още да имам по челото (смее се). Какво да правя. Давам да ме мажат. Тази вечер ще четем евангелията. В петък цял ден ще се служи. А в събота цяло село, бабите, децата от сутринта се събираме в двора на дома. Ще има пак литургия. След това сядаме на масата, ще има печени агнета, козунаци, вино. В неделя ще обикаляме църквата.
-­ Вие спазвате традициите, а повечето българи правят ли го според вас или са ги забравили?
-­ Преди да дойда тук, не се е празнувало много. След литургията отецът затварял вратата и си заминавал. А сега е друго. Оставаме, ако някой иска да се кръсти, го кръщаваме. Събираме се.
-­ Вярващи ли сме българите? Не се ли сещаме да идем на църква само по празници и в трудни моменти?
-­ Не всички са така. Гледай сега, за мен вярващ е този, който прави добро и не върши зло. Вярващият не може да върши зло. Той може да прощава. Защото често хората искат прошка, но прощават ли? А този, който казва, че много врява, а нищо не прави, за мен не е такъв. По делата се познават хората. Напоследък забелязвам нещо много хубаво обаче. Все повече млади хора започват да ходят на църква. Идват и при мен, изповядват се, помагат. Дойде едно момче преди време. Искаше да го изповядам. Казах му, че трябва да пости малко. Издържа 10 дни. Преди не беше така. А и нямаше как. Гонеха ни, ако решим да запалим една свещичка. Имаше повече хора край църквата, отколкото в нея. Чакат, записват името на всеки, който се приближи и на другия ден наказание ­ уволнен от работа, вземат му апартамента. Но пък сега има други проблеми. Няма свещеници, не вкарват и вероучението в училищата…
-­ Защо часът по религия е толкова важен?
-­ Не може да няма час по религия. Вярата се създава в семейството най-напред, после идва църквата и по този начин децата се учат на добро. Вижте какво става сега. Няма пари, в семействата само скандали, изнервени са хората. Децата гледат и това им се отразява. Те стават също изнервени и агресивни, защото малките попиват всичко от възрастните. Когато едно семейство е спокойно, и детето е спокойно. Тук скоро имах една майка с три деца. Тя крещеше и малките като нея. Викам є: „Може ли и трите да цвърчат като теб? Те те имитират“. Тя: „Стига, деде“. Какво стига? Това се отразява. Те, малките, не знаят какво искат, но тропат по масата с яд и викат „Искам“. И защо те са така неспокойни и нервни? Заради нея. Затова казвам, че всичко започва от семейството и е важно да има спокойствие. После е църквата и училището. Но то и нашата църква е една.
-­ Разделена…
-­ Разделена е, ама кой го прави това? Ние си го правим пак. Но и на някой му изнася да е така. Защото, ако има силна църква и обединява хората около себе си, народът става по-силен, а не разпилян като сега.
-­ Успяхме ли за 2000 години да изгоним търговците от храма?
-­ Христос ги гони, не успя, ние ли ще успеем…
-­ Хората може би не вярват на свещениците, не са им искрени…
-­ Аз затова казвам да не гледат какво правят свещениците. Те казват това, което са прочели в библията. После някои от тях идат и се напият. Затова и все повтарям на децата, които са тук при мен ­ да приемат от хората само доброто, да не гледат лошото в тях. Единият е добър майстор, обаче пие много. Другият пък не е много добър в работата си, но пък не пие, добър е с другарите си, внимателен. Нека вземаме само хубавото от всеки, защото иначе започваме да мразим хората. А с това и себе си. Мразещите винаги са неспокойни, под напрежение са, не могат да спят. И затова трябва най-напред да се стремим да си възпитаме децата да са добри. И църквата трябва да води после, а държавата трябва да є помогне да си стъпи на краката.
-­ Как да є помогне?
-­ Финансово, но и с личен пример. Ако депутатите, министрите, зам.-министрите ходят на църква редовно, народът ще вижда и той ще ходи. А сега какво вижда той? И в парламента се карат. Държавата сме едно семейство и главата му, т.е. управляващите, се карат непрекъснато.
-­ Идват ли при вас депутати да ви помагат?
-­ Не. Една депутатка дойде веднъж, донесе един хладилник и това беше. След това уж пак щеше да идва, но така и не дойде. Нямат време.
-­ Кой ви помага най-много?
-­ Бизнесмените на пръсти се броят, но има такива, които помагат. Тези най-долу, дето нямат, те най-много помагат ­ по 20-30 лева, но дават. Те разбират какво е да нямаш. Аз много пъти съм казвал да се направи такъв дом и другаде. Ако има във всяка епархия по един, няма да има гладни по улицата. Но никой не ще. Защото не знаят какво е глад. Аз не съм бил сирак, но бяхме много бедни. И съм ходил гладен, скъсан ­ със свински цървули на краката, с едни големи кръпки по дрехите. В София пак беше глад ­ грис си варях без захар, да си напълня стомаха. Не си ли видял какво е, не помагаш… Затова няма други такива домове. Лошото е, че и бързо забравяме.
-­ Защо?
-­ Гладният, като се наяде, и бързо забравя, че е бил гладен. „Нали аз съм добре, не ме интересува другият“ ­ така разсъждават. А не бива. Трябва да си помагаме, да сме заедно.
-­ Е, да сме заедно май ни е най-трудното.
-­ Не трудно, невъзможно е.
-­ За колко души се грижите в момента?
-­ 120 сме сега. И няма място. И нас ни удари кризата. От 6 месеца започнаха да идват все повече хора, всеки ден търсят подслон, звънят ми по телефона, молят се само на едно столче да ги сложа. Ама къде да ги сложа да легнат? Аз не връщам никого, но се налага. Ето, преди няколко дни върнах майка с 5 деца. Няма къде да я сложа. Отстъпих моята стая преди време на едни клошари, но си заминаха бързо. Все по пейки и дивани спя ей тука (смее се).
-­ Клошарите идват и си заминават, така ли?
-­ Дойде ли зимата, започват да идват. Тук е топличко, има храна, но после започват да капризничат, не им се работи. Свикнали са да лежат. Имаше един, питам го: „Какво си работил?“. Той: „Барман и сервитьор“. Дадох му работа да храни прасетата. Гледам го на другия ден ­ той не знае как да сипва храната. Чакай, ти какъв сервитьор си бил, като не знаеш да нахраниш три прасета? Бях го настанил с още 5-ма в две стаи. Една вечер определяме кой какво ще върши на другия ден. На сутринта ги чакам за закуска ­ те изчезнали. Не им се работи и това е.
-­ А крали ли са от вас?
-­ Много пъти. Щом някой си тръгне, без да каже довиждане, значи не му е чиста работата.
-­ А на какво учите живеещите при вас?
-­ Тия дето са на по 40, не можеш да ги научиш на нищо. Гледам малките да уча. Най-вече добро да правят ­ да не крадат, да не лъжат, да си помагат. И най-важното е с пример да се възпитават. Не може да учиш деца да не лъжат, пък после ти да лъжеш. На майките им казвам ­ не пушете, те се крият и пушат. После защо децата посягали към цигарите. Личният пример възпитава.

Пастир воскресе на 89 години

Доскоро държавата не знаела за него

Най-сетне се сдоби с акт за раждане

Георги Христов

89-годишният Салим Салимов от харманлийското село Остър камък, област Хасково, официално се роди на… 89 години.
Преди няколко дни човекът, който цял живот е работил като пастир, получи първия в живота си акт за раждане. На базата на документа ще му бъде издадена лична карта и евентуално отпусната пенсия. За стария човек, по произход ром, държавата разбира едва през миналата година. Тогава дядото бива пребит от разлютени стопани на царевична нива, в която влезли кравите му. Салим ги изтървал от полезрение, а другояче не е могъл да предотврати развръзката, защото е глухоням по рождение. Това не му спестява боя, заради който влиза в болница. Полицията в Хасково образува досъдебно производство по случая и тогава втрещено разбира, че човекът, чиито права брани… не съществува. Оказва се, че човек има, но документ няма. Търсят такъв чрез кмета на село Остър камък. Той обаче открива само годината – 1921-ва. Без дата. Оттам нататък по селските неписани хроники се възстановява и част от историята на човека.

Професия

Салим работи като пастир. Чорбаджиите му винаги са били доволни от него. Човекът не иска много, само храна и покрив над главата си. Сега в село Корен той живее в къщата на племенника си Рамадан. Отделили му стаичка с легло и печка. Направили постъпки да му издадат документи за самоличност, за да получава някаква пенсия и осигуровки. Макар досега бай Салим да е нямал нужда нито от едното, нито от другото. Здрав като камък, никога не е ходил на лекар до злополучния инцидент в царевичната нива.
Дядото не таи грам озлобление. Впрочем по греещото лице няма и следи от минали горчивини. Всичко, което успява да „каже” с беззвучно мърдащи устни е „мнооо убаво. Доволен”. Плюс неизменната усмивка. И широкия жест, с който ни кани на скромната си трапеза – постна картофена яхния и сух хлебец. Явно пенсията и паспортът са последната му грижа. Салим никога не е плащал данъци и осигуровки, не е получавал заплата и други социални придобивки. Никога не е печелил от промоции, никога не е бил застрашен от банкрут заради финансова криза или нечии далавери. Сега официално се роди за света. В който тези, които живеят от самото начало, обикновено не доживяват 89 години. Още по-малко пък ги описват с „мнооо убаво. Доволен”.

Без корен в село Корен

Салим е циганин. Роден е в многобройно ромско семейство в крайната махала на селото. Архивът на кметството за периода 1915-1923 година е унищожен. Липсват документи и от по-късни периоди – например 1933–1934 г. Кметът на селото няма представа дали пожар, наводнение или друго бедствие е затрило документацията. В регистъра се открива още, че през 1945 година бай Салим се задомява. Той взема за жена Гюзела, от която има дъщеря Халиме. 3 години по-късно жената напуска Салим и се мести в Първомай заедно с дъщеря си. Впоследствие там Халиме се жени, после умира. Тук се къса всякаква нишка на Салим с наследниците му. През 1960 година циганската махала на Остър камък влиза в очертанията на военния полигон „Корен”. Къщурките са национализирани, а населението получава обезщетение от държавата. Тогава те се пръскат по селата в района.

Този текст вече е публикувани във в. „Телеграф“ и авторските му права са защитени.

Бездомните – призраците за държавата

Бездомник с току-що отрязани пръсти на краката е на път да остане отново на улицата. Двамата му синове, макар да живеят в София не го искат. Оказва се, че държавата няма място, където да настани болен бездомен без документ за самоличност.
Направете си един експеримент. Отворете Google и напишете “бездомни” или “бездомен”. Ще ви излязат куп страници за уличните кучета и едва 2-3 за хората, осъдени на същата съдба. Ще прочетете за изграждането на приюти, за организации, които се занимават с четириногите, призиви за хуманно отношение и т.н. А за двуногите?

Дупка в системата
Оказва се, че има хора, които не съществуват за държавата. Няма ги. Това са бездомни, болни без лични документи. За тях се сещат само лекарите, на които попаднат в някоя болница. Какво става с тях, когато трябва да бъдат изписани обаче? И тук зейва дупката в системата. Случаят с Добромир до доказва. И да, някой ще каже, че има близки и те трябва да се погрижат за него. Що за деца са тези, които не искат да помогнат на родителите си? Да, не е ясно как можеш да оставиш баща си да умира, какъвто и да е той, каквото и да е направил, и да кажеш “И главата да му отрежат”. Някак не е нормално. Но това не е извинение за държавата за нейния пропуск. Защото има болни, бездомни и без лична карта, които нямат близки. Какво правим с тях? Болница за долекуване? Не става. Лична карта се иска. Дом за временно настаняване? Същото. Дом за временно настаняване без лични документи? И там не става. Приемат само здрави и прави индивиди, които могат да ходят до тоалетната и да се къпят сами. Да извадим лична карта? Добре, но трябва постоянен адрес. И омагьосаният кръг се затваря.

Изоставени
И какво излиза? Няма институция, която да гарантира оцеляването на болен бездомен без документ. Добре, че все пак са болниците. Ето ви задача, мили, социални работници и законодатели. Такива хора не са малко. Много са, но никой не им обръща внимание. Трябва да бъде изградено поне едно място, което да ги приютява и процедура по издаването да документ.
И домовете за временно настаняване са недомислени. Те решават проблема само временно. Хранят ги и ги топлят за 3 месеца. Толкова може да се остане там. Но през това време няма кой да работи с тях. Няма програма, насочена към връщането им към живота. Да им се помогне да си намерят работа например т.е поне да има връзка с бюрата по труда.
Не всички от бездомните са пройдохи, които сами са избрали този начин на живот. Има и такива, които искат да се измъкнат от калта, но не могат. Няма система, която да ги побутне. Като призраци са за държавата. Има ги, но никой не ги вижда. more…