Archive for февруари 24th, 2014

Два билета, моля

Copy of Photo15_15A

„Имате ли билет? Трябва да отида до летището…”

Виждах я всеки ден на спирката на 84 на „Гурко” и „Левски” срещу Спортната палата. Седеше винаги близо до таблото, показващо след колко минути ще дойде автобусът. Личи, че някога е била ослепително красива. Може да се каже, че все още е. Такава красота, макар и съсипана, трудно се скрива от бръчки и овехтели дрехи. Помислих си колко е грациозна. Цялата в черно, с прилепнала избеляла рокля, наметната с раздърпано късо кожухче. Сякаш беше излязла от концертната зала преди 20 години и все още не се е прибрала у дома. Гримът беше размазан сякаш не искаше да подчертае очите си, а да ги скрие. И никога не я видях без червило. Като че ли току-що го е поставила и го е прибрала заедно с огледалцето в дамската си чантичка по време на антракта. „Не й давайте. Всеки ден иска билети и се вози цял ден. Все самолет ще хваща. Луда е”. Стреснах се от думите, които ми изстреля със странна смесица между сърдитост и загриженост към моето левче жената, която продаваше билетчета в кабинката на спирката. След това ми разказа историята в 7 минути, докато пристигне следващия 84.

Някога била балерина. Голяма надежда. Била влюбена в някакъв хореограф в операта. Той обаче решил да замине за Париж. Казал й, че първо ще замине той и след няколко месеца тя ще отиде при него. Трябвало да тръгне март. В края на февруари й се обадил да й каже, че се отлага за април. После в края на март – за май. Един ден все пак посочил дата. Но ден преди това й се обадил, че няма смисъл да идва. Бил с друга. Оттогава тя всеки ден пътува с куфара, приготвен за нейния любим. И на всички обяснява, че той я чака в Париж. Винаги бърза, за да не изпусне полета. Но стигне ли летището – не знае какво да прави. Когато построиха новия терминал съвсем се обърка къде да слиза. Където и да слезе обаче знаеше, че 84 ще дойде и пак ще я върне обратно на „Гурко” и „Васил Левски”. Като онова обаждане, което я върнало вкъщи преди толкова години.

„Как разбра тази история, едва ли е от нея?”, питам продавачката на билети. Преди години тука идваше един мъж. Опитваше се да я прибере. Но тя – не даваше да се чуе. Той я молеше, тя отказваше… По едно време спря да й говори. Само си купуваше кафе от подлеза, сядаше на спирката и я гледаше. Пазеше ли я, какво.. не знам, но не мърдаше докато не се качи в автобуса. В един момент и той спря да идва. Но преди това ми разказа за нея. „Два билета, моля!“ Само това казах накрая на продавачката. Спомням си, че се качих с балерината в автобуса. Хвърлях й скришом поглед и си мислех каква ли прима е щяла да стане. Слязох преди нея. Не ми се щеше да я виждам, когато стигне последната спирка и усети същото чувство като онова след обаждането от Париж. Балерината спря да идва преди около шест месеца. Така и не разбрах какво стана с нея. От време на време взимам по два билета, ей така за всеки случай.

Posted on февруари 24th, 2014 by Molivche  |  Коментарите са изключени

 
Wordpress