Родопска импресия
Една приятелка поетеса, Дана Белева, ми беше казала, че бабите са национално богатство. Трябва да се опазват. Баба Мария от жълтата къща на центъра в Чепеларе е такава. Видях я да прави миши стъпки в големите си мъжки обувки с помощта на две патерици.
„Може ли да ви снимам? Неее, защо мен, стара съм… „. Така започна разговорът, който се оказа подарък – спомен за един изгубен Чепеларе. Беше неделя, толкова слънчева, колкото само спомените в очите й. След обичайните въпроси от къде съм и за колко време съм в града, се обърна към близкия ъгъл и каза, че там някога имало пекарна. И всяка неделя, като тази, хората в Чепеларе, на път за църквата, минавали от там да си оставят хляба да се изпече. На връщане след литургията си го взимали. Увит в онези бабини кърпи, топъл и пушещ. Било традиция в Чепеларе. Сега зад алуминиевата дограма на някогашната пекарна имаще бързо закусващи, защото вече е закусвалня.
А, ако завием вляво и продължим стотина метра, ще намерим църквата заключена. Не съм особено религизона, рядко стъпвам в църква, но сега си мисля, че затворена ли е църквата в един град в неделя, нещата не отиват надобре.
„Убиват го. Бавно, но сигурно”. Направи ми впечетление, че говори за града сякаш е жив човек, който скоро ще си отиде. После ми разказа, че някога бил жив. Тогава работела като сервитьорка в Пампрово… „Ех, какво беше! Пълно с хора…” „А сега.. ще ни махнат съда скоро. Че град без съд, град ли е? Не искам в Смолян, аз съм от Чепеларе!”.
„Ей там живея. В жълтата къща”. Каза го сякаш казваше заглавието на картината на Ван Гог. Показва ми къщата с леко вдигане на патерицата. Хубава къща. Измазана. Една от малкото. „Ама празна”. Внукът идвал само с приятели за събота и неделя. Иначе е инженер в София. Няма да се върне.
‘Ама защо ти е да ме снимаш?”
„Хубава си”
„Вие младите сте хубави”
Как да не снимам, като през цялото време не спираше да се усмихва. Но от онези усмивки – с очите. Накрая ми махна с вдигната патерица, защото беше време да й кажа довиждане. Пожела ми здраве и ми благодари, че съм спряла да си поговорим.
Сигурно никога няма да я видя повече.
Ей такива хора може да срещнеш из улиците на Чепеларе. Поздравяват те без повод и се спират да си говорите. Отдавна не ми се беше случвало. Май и това е национално богатство. Ама от изчезващите. Планините го пазят в пазвите си.
