Archive for февруари, 2014

Два билета, моля

Copy of Photo15_15A

„Имате ли билет? Трябва да отида до летището…”

Виждах я всеки ден на спирката на 84 на „Гурко” и „Левски” срещу Спортната палата. Седеше винаги близо до таблото, показващо след колко минути ще дойде автобусът. Личи, че някога е била ослепително красива. Може да се каже, че все още е. Такава красота, макар и съсипана, трудно се скрива от бръчки и овехтели дрехи. Помислих си колко е грациозна. Цялата в черно, с прилепнала избеляла рокля, наметната с раздърпано късо кожухче. Сякаш беше излязла от концертната зала преди 20 години и все още не се е прибрала у дома. Гримът беше размазан сякаш не искаше да подчертае очите си, а да ги скрие. И никога не я видях без червило. Като че ли току-що го е поставила и го е прибрала заедно с огледалцето в дамската си чантичка по време на антракта. „Не й давайте. Всеки ден иска билети и се вози цял ден. Все самолет ще хваща. Луда е”. Стреснах се от думите, които ми изстреля със странна смесица между сърдитост и загриженост към моето левче жената, която продаваше билетчета в кабинката на спирката. След това ми разказа историята в 7 минути, докато пристигне следващия 84.

Някога била балерина. Голяма надежда. Била влюбена в някакъв хореограф в операта. Той обаче решил да замине за Париж. Казал й, че първо ще замине той и след няколко месеца тя ще отиде при него. Трябвало да тръгне март. В края на февруари й се обадил да й каже, че се отлага за април. После в края на март – за май. Един ден все пак посочил дата. Но ден преди това й се обадил, че няма смисъл да идва. Бил с друга. Оттогава тя всеки ден пътува с куфара, приготвен за нейния любим. И на всички обяснява, че той я чака в Париж. Винаги бърза, за да не изпусне полета. Но стигне ли летището – не знае какво да прави. Когато построиха новия терминал съвсем се обърка къде да слиза. Където и да слезе обаче знаеше, че 84 ще дойде и пак ще я върне обратно на „Гурко” и „Васил Левски”. Като онова обаждане, което я върнало вкъщи преди толкова години.

„Как разбра тази история, едва ли е от нея?”, питам продавачката на билети. Преди години тука идваше един мъж. Опитваше се да я прибере. Но тя – не даваше да се чуе. Той я молеше, тя отказваше… По едно време спря да й говори. Само си купуваше кафе от подлеза, сядаше на спирката и я гледаше. Пазеше ли я, какво.. не знам, но не мърдаше докато не се качи в автобуса. В един момент и той спря да идва. Но преди това ми разказа за нея. „Два билета, моля!“ Само това казах накрая на продавачката. Спомням си, че се качих с балерината в автобуса. Хвърлях й скришом поглед и си мислех каква ли прима е щяла да стане. Слязох преди нея. Не ми се щеше да я виждам, когато стигне последната спирка и усети същото чувство като онова след обаждането от Париж. Балерината спря да идва преди около шест месеца. Така и не разбрах какво стана с нея. От време на време взимам по два билета, ей така за всеки случай.

Posted on февруари 24th, 2014 by Molivche  |  Коментарите са изключени

Родопска импресия

Една приятелка поетеса, Дана Белева, ми беше казала, че бабите са национално богатство. Трябва да се опазват. Баба Мария от жълтата къща на центъра в Чепеларе е такава. Видях я да прави миши стъпки в големите си мъжки обувки с помощта на две патерици.

Copy of Copy of IMG_4844

IMG_4854

„Може ли да ви снимам? Неее, защо мен, стара съм… „. Така започна разговорът, който се оказа подарък – спомен за един изгубен Чепеларе. Беше неделя, толкова слънчева, колкото само спомените в очите й. След обичайните въпроси от къде съм и за колко време съм в града, се обърна към близкия ъгъл и каза, че там някога имало пекарна. И всяка неделя, като тази, хората в Чепеларе, на път за църквата, минавали от там да си оставят хляба да се изпече. На връщане след литургията си го взимали. Увит в онези бабини кърпи, топъл и пушещ. Било традиция в Чепеларе. Сега зад алуминиевата дограма на някогашната пекарна имаще бързо закусващи, защото вече е закусвалня.

IMG_4905

А, ако завием вляво и продължим стотина метра, ще намерим църквата заключена. Не съм особено религизона, рядко стъпвам в църква, но сега си мисля, че затворена ли е църквата в един град в неделя, нещата не отиват надобре.

IMG_4703

„Убиват го. Бавно, но сигурно”. Направи ми впечетление, че говори за града сякаш е жив човек, който скоро ще си отиде. После ми разказа, че някога бил жив. Тогава работела като сервитьорка в Пампрово… „Ех, какво беше! Пълно с хора…” „А сега.. ще ни махнат съда скоро. Че град без съд, град ли е? Не искам в Смолян, аз съм от Чепеларе!”.

IMG_4865

„Ей там живея. В жълтата къща”. Каза го сякаш казваше заглавието на картината на Ван Гог.  Показва ми къщата с леко вдигане на патерицата. Хубава къща. Измазана. Една от малкото. „Ама празна”. Внукът идвал само с приятели за събота и неделя. Иначе е инженер в София. Няма да се върне.

‘Ама защо ти е да ме снимаш?”

„Хубава си”

„Вие младите сте хубави”

Как да не снимам, като през цялото време не спираше да се усмихва. Но от онези усмивки – с очите. Накрая ми махна с вдигната патерица, защото беше време да й кажа довиждане. Пожела ми здраве и ми благодари, че съм спряла да си поговорим.

Сигурно никога няма да я видя повече.

Ей такива хора може да срещнеш из улиците на Чепеларе. Поздравяват те без повод и се спират да си говорите. Отдавна не ми се беше случвало. Май и това е национално богатство. Ама от изчезващите. Планините го пазят в пазвите си.

IMG_4695

IMG_4827

IMG_4813

IMG_4803

IMG_4842

Posted on февруари 16th, 2014 by Molivche  |  Коментарите са изключени

 
Wordpress