Малко преди 9:00 ч сутринта. Сряда. Група младежи, със сакове и раници на рамо, влизат с бързи крачки, в спортната зала в кв. Челопечене. За да стигнат от София до там, са станали поне в 6:00 ч и са сменили 3 автобуса. Това се случва всяка сряда и събота от 3 месеца насам. Чака ги двучасова тренировка по футбол.

Момчетата и момичетата са част от „Отборът на надеждата”, който ще ни представя догодина на Световното за бездомни в Мексико. Около трийсетината младежи между 18 и 30 години са израснали в домове за сираци. В момента живеят в домове за временно настаняване или където намерят. Освен това от няколко месеца ги обединява футболът и една мечта към Мексико и… трима души. Зад всичко това стои Виктор Кирков, бивш спортен журналист от в. „Дневник”

От нулата

Идеята да направи отбор за бездомни му дошла преди няколко месеца. Знаел, че има такава световна лига и решил, че и България трябва да участва. В края на лятото разучил къде в София са домовете за временно настаняване и започнал да ги обикаля.

„В началото ме гледаха малко скептично. При тях са ходили какви ли не хора с проекти и са им обещавали какво ли не. Бях поредният”, разказва Виктор. Освен това на първите си срещи с тях нямал и какво точно да им предложи – нещата били вързани – за да заработи проектът, трябват играчи, а за да намери играчи, трябва да им гарантира работещ проект. Към идеята си привлича и бившия си колега в „Дневник” Методи Здравков, бивш юноша на ЦСКА, на португалските Пасош де Ферейра, Варзим и Шавеш, а днес – перо на „Телеграф”. Малко след това идва и помощникът му Кирил Кюлев. Първите тренировки се провеждат на общински игрища близо до центровете, където са настанени младежите. Методи се заема да осигури екипи за навилите се да ритат. Звъни къде ли не сред познатите си, за да изнамери обувки, тениски и гащета, защото те нямат нищо.

„Беше трудно, те не бяха научени на дисциплина, закъсняваха, често не идваха, не знаехме ще има ли тренировка или не. Не слушаха какво им се говори…Имахме големи проблеми”, разказват тримата им наставници.

3 месеца по-късно

Днес, 3 месеца по-късно трийсетината момчета и момичета са неузнаваеми, категорични са Виктор, Методи и Кирил.

„Ако в началото закъсняваха, днес са преди нас в залата”, допълват те. Да, вече имат и прясно ремонтирана зала. Малко е далеч, на около 20 км от София, но пък това ги учи на дисциплина, казва Методи. Тренировките пък не са просто уроци по владеене на топката и техника на играта, а и и как да бъдат хора. Учат се как да уважават противника, как да уважават и себе си, не се толерира мрънкането и негативизма. Има си правила. Който ги нарушава, си носи последствията – от лицеви опори до изключване от отбора.

Треньорът Методи (вдясно) и помощникът му Кирил.

Така едно от момчетата от дома „Св. София” бил изключен.

„След няколко дни дойдоха негови приятели от отбора и ни помолиха да го върнем. Съгласихме се, но при условие, че издъни ли се, напускат и те”, обяснява Виктор.

Той е човекът, който се грижи за финансовата част. Постоянно звъни по телефони, търси спонсори. Така от няколко дни всички имат нови екипи и обувки. За Коледа получиха и други подаръци, а тези дни ги чака и празничен обяд. За някои от тях, това ще е първата Коледа от много време. Всеки месец имат турнир. Събират се с останалите такива отбори – от Пловдив и Варна. Един ден пък ги изненадали не с кого да е, а с помощникът на националния отбор по футбол Радослав Здравков. Той провел цяла тренировка.

Между тренировките

„Ако не ми се обадят 2 дни, започвам да се притеснявам”, казва шеговито Методи. Твърди, че още е едва прехвърлил 30-те, а има 30 деца. „Чувствам се като родител. Всеки от тях има история и то не лека. Преживели са какво ли не. Те не са имали родители, близки, които да им покажат обич. Сами са. И в момента се вълнуваме за всеки. Споделят всичко”, казва още той. Малко след като заявява това до него дотичва 26-годишната Деси, за да му се похвали, че е започнала курсове по фризьорство.

Миналата седмица едно от момчетата го изправил на нокти. Сутринта станало ясно, че може да влезе в затвора заради дребни кражби преди 3 години. „За отрицателно време трябваше да покажем, че в него има промяна. И такава има във всеки от тях”, казва още Методи. Постоянно се следи къде живеят, учат ли. Често се случва някой от тях да няма къде да пренощува. Най-големият проблем в момента е, че повечето от тях нямат работа.

„Те се нуждаят от шанс, да им подадеш ръка. И футболът за нас е средството. Няма да ги правим големи футболисти. Важно е да имат шанс”, допълва той.

Пък знае ли човек, може след време от там да излезе талант.

Деси учи за фризьор и мечтае да е полицай

Тя е на 26 години. Има баща, но е израснала по домове. От 12-годишна работи и се справя сама. Когато не е на тренировки – е по строителни обекти, защото работи като строител. Не й е леко, но няма друг начин. „на тренировки забравям за всичко, Свършат ли – пак се започва – пари, работа…”, казва съвсем искрено Деси. Все още не е завършила средно образование и друга работа трудно се намира. Сега се е записала на курсове за фризьорство. Вече дори прилага наученото, като подстригва деца в домовете . Голямото й желание е да работи в униформа – като полицай или пожарникар. За тази цел заляга над учебниците, за да завърши гимназия вечерно и да кандидатства.

Единственият висшист Иван пише проект как да изучи приятелите си

Иван Димитров е на 24 и е единственият, който учи висше и то не какво да е, а здравен мениджмънт в Медицинската академия. Също израснал по домове, това не му е попречило да кандидатства, да го приемат и да спечели стипендия от чуждестранен образователен фонд, с която си покрива обучението. „Иначе няма шанс да учиш. Как става с 85 лева сирашка стипендия?”, казва той. Затова не може да си позволи да не изкарва само шестици. В момента се е заел да пише проект, с който да осигури стипендии за учащи вечерно, за да завършат образованието си. Проучил е всичко и чака през април да стане. Вече е намерил и 15 души, на които да помогне.

Сред тях има и артисти

Вельо е на 23. Има 17 братя и сестри и 21 братовчеди. От както се помни се оправя сам в живота. Завършил е скулптура в художествено училище в София, един от малкото със диплома за средно. Сега изкарва пари като модел в Художествената академия. Седи и не мърда по цели часове по 5 дни в седмицата. Казва, че хич не е лесно. Другият артист е капитанът на отбора – Стефан. И той е видял какво ли не, живял е и на улицата за няколко нощи. Сега учи вечерно и е решил да кандидатства в НАТФИЗ.

 



								
				

					
						This entry was posted
												on сряда, декември 21st, 2011 at 20:49						and is filed under Историите на Моливчето.
						You can follow any responses to this entry through the RSS 2.0 feed.

													You can leave a response, or trackback from your own site.