Вървеше бързо в малката си черна рокля и голямата чанта, пълна с ежедневието й. Листата капеха, а наоколо се разхождаха чадъри. Все още не беше разтворила своя, защото ръмеше съвсем леко. Харесваше й да усеща приятния хлад на ситните капчици по лицето си и се остави да я вали.

Винаги е обичала есента. Когато беше малка събираше жълти листа и ги слагаше между страниците на книгите в голямата библиотека. След известно време – достатъчно, за да изсъхнат, дотичваше обратно и внимателно отваряше книга по книга. Защото помнеше много точно заглавията, в които ги бе скрила (постоянно се ровеше в томчетата). И листата излизаха като старо съкровище от стар скрин на големи и крехки жълтици. Беше нейното зимно богатство.

Отдавна не беше събирала листа. Днес по-скоро се разхождаше върху тях из софийските улици и ги пробиваше с високите си токове. Книгите й бяха малко, защото все живееше в чужди домове, а в тях никога не попадаше на библиотека. Дали си ги прибират хазяите? Дано. Защото ще е тъжно толкова хора да живеят без книги, обади се малкото момиченце в нея. Къде ще си държат съкровището?

This entry was posted on петък, септември 23rd, 2011 at 11:28 and is filed under Лирическо отклонение. You can follow any responses to this entry through the RSS 2.0 feed. You can leave a response, or trackback from your own site.