Вадя книги от боклука

Текст: Мария Милкова

Снимки: Екатерина Титова

Краят на 70-те. На стълбите на софийската църква „Св. Параскева” в стария еврейски квартал излиза около 30-годишна красива, добре облечена жена. Гушнала е малкия си син, който току-що е кръстен в храма. Заобиколена е от усмихнати роднини и приятели, до нея е и съпругът й – ­ оперен певец, голямата є любов.

От Мая днес е останала само усмивката. Това е първото, което виждаш. Впечатляват и учтивият тон, и добрите обноски, също завещани от предишната Мая, инженер по аналитична химия. Чак след това идва външността ­ – износена шуба, стара вълнена пола и мъжки обувки, несъразмерни с крехката й фигура. Всъщност само шубата е дамска. Дори пуловерът, който се подава изпод шубата, е прекалено голям за нея.

60-годишната вече жена не може да избира какво да облече. Носи това, което є заделят от дарения в същата църква. Не избира и менюто си – обядва каквото є сготвят веднъж на ден, пак там. Сервизът е заместен с буркан, в който сипват дневната дажба. Хляба гризе в ръце.

Мая е на 60 години е и един от 20-ината бездомници, които всеки делничен ден се събират в двора на храма. Безплатен обяд от общината за тях има от 1 декември до 31 март. Днес храната закъснява и Мая заедно с останалите чака вече от час на стълбите. Всички са се приготвили с празни буркани и отрязани дъна на пластмасови шишета. Недружелюбни са и гледат с недоверие. Единствено тя се спира да разговаря на същите онези стълби отпреди 30 години. Днес обаче носи черен найлонов плик с дрехите за нея и сина й.

Даниел е вече на 32 години. Психично болен. Изпада в тежки нервни кризи, примесени с панически страх, преминаващ в агресия към майката, бие я.

„Всичко стана, след като в гимназията го тормозиха. Пускали са го с главата надолу през прозореца, той не казваше. Тогава баща му ни биеше. След това ни напусна. Замина за Германия и там е оперен певец. Покрай всичко това Дани се разболя”, разказва Мая.

„Белезите са ми от него. Когато получи криза, ми посяга. Но той не го иска, болен е. Когато му мине, плаче и ми се извинява, двамата така си плачем”, казва Мая.

Майката и синът живеят срещу църквата, в стара еврейска къща точно на ъгъла на улиците „Цар Симеон” и „Екзарх Йосиф”. Преди това живеели в общинско жилище, но след като я съкратили от лабораторията във ВМЗ-Враждебна, не можели да плащат наема и се наложило да го напуснат. Не успяла да си намери и друга работа. В старата къща се настанили скоро, но не знаят докога ще имат покрив над главата си на този адрес, тъй като тя е пред събаряне.

Така са много стари къщи в тази част на столицата. Когато евреите са напускали София през 40-те години, са ги завещавали на държавата, но са си запазвали собствеността на земята под тях. Така в момента няма кой да се грижи за тези архитектурни паметници. Много от тях са празни, рушат се и в тях се приютяват бездомни. През деня може да ги видите да обикалят около „Г. С. Раковски” и „Екзарх Йосиф”.

На тъмно

Двамата делят една стаичка. В къщата няма ток и се топлят с печка на дърва. Събират ги от улиците. „Хората все нещо ремонтират. Обикаляме и събираме изхвърлени мебели – столове, дъски, маси, дървени дограми. С тях се топлим”, разказва още Мая. Събира и вестници за подпалка. Преди да ги запали, задължително ги изчита. Затова и се оказа много осведомена за скорошната визита на премиера Бойко Борисов в Япония.

Синът є Даниел събира и желязо, които предава на вторични суровини. Оттам изкарват някой и друг лев. Той обаче ги изхарчва за цигари.

„Много пуши. Болните са така. Посред нощ съм обикаляла улиците да му търся цигари, иначе не се успокоява”, разказва Мая.

„Не мога да го оставя. Всички го оставиха. Аз съм му майка. Затова се налага да бягам от него, за да съм жива за него”.

Най се страхува дойде ли есента. Тогава кризите на Даниел зачестяват. Въпреки всекидневния тормоз от страна на сина є тя говори за него все едно е малко момче, което бърза да вземе от урок по пиано. Преди 20-ина години това наистина се е случвало.

Съкровища

Освен стари мебели за печката Мая рови из кофите, за да търси книги. По думите є българите често ги изхвърлят.

„Преди време една жена ми каза: От глад и студ не се умира, а от мъка и болест. Много се бях поболяла от мъка заради всичко. Все се питах защо на мен се случва”, спомня си тя. Тогава є помогнала една от изровените книги. „Прочетох я є се съвзех. Пишеше за смирението. Дотогава все обвинявах някого, вече никого не обвинявам”. В момента, въпреки че обикаля улиците, няма сигурен дом и не знае кога синът є ще изпадне в поредна криза, завършваща със синини по нейното тяло, тя е е усмихната.

„Усмивката е най-важното. Зарежда човек с тонус и той се чувства здрав. Затова все гледам да разсмивам хората. Разказвам им смешки, вицове”.

Докато говори, пристига колата с обяда – 2 тенджери за 20-ината бездомни. Мая бърза да се нареди, да вземе и за сина си.