„Извинявай, извинявайййй. Внимателно. Неее!…“, викаше тя с изкривено от ужас и паника лице, докато се опитваше да се измуши между тълпата и да се впусне в краката му. Защото той всеки момент можеше да го настъпи. Точно преди обувката му да се стовари върху него, тя протегна ръка и го сграбчи. Взе го в ръце, а то тупкаше толкова учестено, че се издуваше и смаляваше за части от секундата. По него беше полепнал прах, който трудно щеше да се махне. „Няма значение. Важното е, че все още е цяло“, помисли си тя. За праха ще се погрижи после.

„А! Какво? Какво правиш?“, усмихна й се той с най-неангажираната и очарователната усмивка на света и й подаде ръка, за да се изправи. Винаги е бил джентълмен.

„Сърцето ми.. щеше да го смачкаш“, каза тя.

„О, даже не съм го забелязал…“

Ти се водиш от резултата, аз от красотата.

Ти все искаш да видиш смисъла, аз искам да усетя изживяването.

Ти пресмяташ, аз се забавлявам с x-а в уравнението.

Ти искаш логика, аз се надсмивам над нея.

Ти изброяваш фактите, аз редя думите.

Ти имаш план, аз имам идея.

При теб има ако, при мен е какво от това.

Ти питаш защо, аз питам защо не.

Ти търсиш границите, аз се питам какво има отвъд.

Ти слагаш точка, аз многоточие.

Отключи първата, после втората и накрая третата ключалка. Докато го правеше се замисли, че така отваря вратите на сърцето си, когато някой й хареса. Бавно, ключ след ключ. Свали лилавите си токчетата от уморените си крака и окачи роклята в гардероба. Облече широката си пижама и се отпусна на стария диван, увита в любимото си меко зелено одеяло. Майка й го прати миналата година в колет. Да й е топло. От тогава се увива в него винаги, когато иска да избяга. А иска да избяга, когато се умори…

…да говори, да отговаря, да пита, да се надява, да чака, да бърза, да е първа, да е точна, да е изкусителна, да е невинна, да е естествена, да се усмихва, когато не й се усмихва, да е уверена, когато я е страх, да е силна, когато иска да се скрие, да й е хубава косата, да не й е изтрит лака, да казва ОК, когато не е ОК, да слага телефона все на видно място, за да не пропусне обаждане.

Сега просто ще си поседи на дивана в одеялото. И ще й е леко, защото остави и сърцето си в гардероба. Натежа й и тази вечер ще е без сърце. До сутринта. Утре пак ще си го сложи.