Продавачът на кофи и на… усмивки

Много хора забравят да се усмихват. Каза ми го днес съдържателят на кварталното магазинче за домашни потреби. Енергичен, гологлав, около 60-годишен мъж с камуфлажно елече. Трябваше ми от онези парцаливите бърсалки за под (не знам как се казват), както и специалната кофа за тях, с които ги изцеждаш. Та тръгнах да свърша тази досадна работа и ме посреща този човечец. Говореше с колегата от съседната железария. Като ме видя скокна и с най-голямото внимание и усмивка започна да обяснява за всяка бърсалка с такова внимание все едно продава нещо безценно. Избрах си аз най-евтината, а след това не ми подаде поредната кофа, а ме попита кой цвят предпочитам. „Как кой? Зелената!“, казвам. Тогава ми поглежда зеленото яке и започва да ми обяснява как по радиото чул, че този цвят избирали разумните и практични хора и още куп неща за него. След това каза да се усмихвам по-често. Много хора го забравяли, а това било най-важното. Усмихнах се до уши и си понесох зелената кофа със стърчаща дръжка на бърсалката към къщи. Някак настроението ми се оправи, забравих за теразнията и мислите, които ме мъчеха и ми стана едно леко на душата.

Та се замислих, колко малко ни трябва, за да се усмихнем истинки. Достатъчно е да вършим нещата с желание. Няма значение какво работим, и колко значимо или незначително си мислим, че е то. Важното е да го правим с усмивката като на продавача на кофи. Може току-виж да оправим деня на някой друг.

По този повод няма по-подходяща песен от тази. Усмихнете се.