Ето нещо и от мен. Малко старичка. Нарисувах в час по история преди време. Ноември може да бъде и красив..

Работа, задължения, срещи, раздели, пари, парно, ток, вода, лизинг, кредит, криза, нови обувки…Какво да кажа, какво да му кажа, защо го казах, а можех да му го кажа. Ще се обади ли? Защо не се обажда? Сега ли намери да се обади? Червено ли да облека или черно? Няма ли да съм прекалено неглиже? А прекалено строга? Аз съм най-важният човек в живота си. А другите? Работа – харесвам я, мразя я. Ще я сменя, няма да я сменя. Правилно ли е или грешно? Виновна? Така е писано. Но ние си го пишем. Ние ли си го пишем? А всъщност май не сбърках. Пътят. Какъв път? Още не знам какво да облека.

Стоп! Зави ми се свят. Айде стига толкова с мисленето. Червената рокля ще е.

Гергана, израснала в сиропиталище:

Брат ми оглуша от бой в домa

 Гергана с двете ди дъщери

• Майка ни остави, после си осинови чуждо

• Учители и възпитатели ни биеха, лелките крадяха храната

„Биеха ни за най-малкото. Счупили сме прозорец – бой, излезли сме навън без разрешение – бой. Веднъж брат ми открадна диня от бостана наблизо, защото беше гладен. За наказание я вързаха на шията му и го накараха да обикаля около едно дърво. И му се смяха. А той беше 11-12-годишен, слабичък. След един бой оглуша. Удряха го по главата.“

Това са част от детските спомени на Гергана Сърбинска от София. Днес тя е на 40 години. Има две деца, които издържа като работи, каквото дойде – чисти къщи, била е и шивачка. Живеят в олющена постройка на гарата в Драгичево.

Брат й – близнак, вече е покойник. Починал преди няколко години.

Помни още много страховити случки от сиропиталището, където двамата са отраснали. Разказва ги с равен глас, все едно са нещо нормално. Живели са през 70-те и 80-те години в дом край Хасково – в затънтено селце, скрити от хорските очи, както е повелявала държавната политика.

Гергана никога не е имала кукла, топка или каквато и да е друга играчка.

Нежелани

Близнаците се раждат през 1970 година в София. Майка им – 38-годишната Надежда Сърбинска, не иска рожбите си. Малко по-късно слага подпис под документ, в който доброволно се отказва от тях. Близнаците се срещат с майка си едва 15 години по-късно.

Отначало Гергана и Георги са настанени в дом в софийския квартал Павлово. После ги местят в приют в хасковското село Славяново.

Детство мое

„Бяхме около 200 деца. Спяхме по две на легло, защото нямаше достатъчно място за всички, а и се топлехме през зимата, когато беше голям студ“. Печките на дърва и въглища не можели да стоплят спалните помещения. Прозорците все били счупени. „Бяха сложели само картони, но духаше“, казва Гергана. В това време възрастните стояли на топло в стаичката си.

Лятото не било по-леко. Наместо студа идвал къртовски задължителен труд. Всички деца били впрегнати да помагат с разтоварването на тоновете въглища за зимата.

Положението утежнявал и хроничният глад.

Месо имало само когато колят прасетата – на Нова година. Кашкавал опитвали два пъти в месеца – бил толкова тънко нарязан, че „можеш да гледаш през него“.

„Храната беше малко, каквото има. Сега звучи странно, но например за закуска даваха тахан халва.“, каза Гергана.

Често съдържанието на чинията било оскъдно, друг път деца били лишавани от обяд или вечеря – това бил поредният метод за наказание.

Tорбата

Дали отпусканата от държавата храна е била недостатъчно днес трудно може да се прецени. „Лелките крадяха от яденето. Прибираха си го в чантите и го носеха вкъщи.“

Малките обаче не се давали. „Бяхме хитреци. Примерно лелката от кухнята си напълнила чантата с нашата храна и иска да си ходи. По това време имаше режим на тока – 2 часа имаше, 2 часа нямаше. И като станеше тъмно, слагахме летва на вратата на кухнята. Тя като тръгне, се спъне, изпусне торбата и ние я грабвахме. Никой не ни виждаше. За тях това беше кражба, а те крадяха от нас“.

Бой

За подобни изпълнения обаче всички яли бой. „Възпитателите казваха, че са ни като родители и затова имат право да ни бият“. Темата е особено болезнена за Гергана. Така оглушава брат й Георги.

От глад той често крадял от градини и бостани плодове и зеленчуци.

„Той крадеше от хората, за да яде. И тогава в дома го биеха. Така стана с онази диня, с която трябваше да обикаля дърво. Най-лошото е, че го биеха само в главата, а той беше много слабичък и болнав. Така в 6-и клас оглуша“. Дълго време възпитателите го обвинявали, че се преструва, че не чува.

Извращения имало не само по отношение на храната и пакостите, а и… заради имената. „Имаше едно турче Ахмед. С него от бебета бяхме заедно по домовете. Изведнъж ни казаха да го наричаме Ангел. Нарекох го веднъж Ахмед и изядох пердаха“, разказва Гергана един от спомените си от Възродителния процес.

Заради глада, боя и другите методи за наказание децата се опитвали да се спасят, като избягат от дома. „Не издържаха и тръгваха на някъде. Ходеха по Варна, Бургас, но полицията бързо ги връщаше“, спомня си Гергана.

12-годишна забременява от учител

Освен боят и гладът Гергана помни дома и със сексуално посегателство на един от учителите над 12-годишно момиче, в резултат на което момичето забременява.

„Бях 1-2-и клас някъде, когато стана това. Тя се казваше Силвена, беше турска циганка, а той беше на около 30”, казва Гергана. Не знае дали изнасилвана, но според нея това няма значение. „Тя е на 12, а той й е учител. Това нормално ли е?”, пита жената. „Ние децата не знаехме, че е бременна. Мислихме, че е напълняла. Един ден обаче я закараха в Хасково. После ни казаха, че родила. След няколко дни се върна. Какво е станало с детето никой не разбра. Учителят продължи да работи при нас в дома, а тя си завърши 8-и клас. После какво е станало и с нея, не знам”.

Строят барака, за да идат на кинo

Възползваха се от децата, карайки ги да работят. Например някой възпитател или учител си строи барака в двора, вика децата да работят. И това срещу едно кино. „Ще те черпим едно кино, ако дойдеш да строиш”, казваха. Хубавото в историята, ако въобще може да се определи като такова е, че поне изпълняваха обещанията си. После им купуваха билет и ходеха да гледат филм. Децата са били между 7 и 15 години. Аз не съм се оставяла да ме използват. Те караха по-големите. Дваха им и пари.

Сестра отказва да бие инсулин

Медицинска сестра има в дома. Но не ни обръщаха внимание много. Имаше момиченце болно от диабет – моя съученика, Беатриче се казваше. Ние децата я водехме до сестрата всяка сутрин и вечер, за да й слага инсулина. Тя не искаше да идва. Веднъж я заведохме към 17:30 и тя ни казва. Много късно идвате. Не може. Аз й казах „От тук няма да мръдна. И тя ще не ще – бие”. За Беатриче трябваше да има типов хляб, а той се купуваше един път в седмицата, така два дни ядеше камък. Трябваше и телешко да яде, ама кой да й дава. Даже й бяха казали, че е болна.

Благодетелката

Най-щастливият спомен за Гери от онова време е как един ден пред дома паркирал камион, пълен с с банани, портокали и праскови. Оказало се подарък от софиянка, която често посещавала дома и помагала на сираците. „Калина се казва. Искам да й се напише името, защото такива хора трябва да се споменават. Тя правеше много за нас. Посещаваше ни, лекуваше децата. На мен ми плати операцията за кривогледството“, настоява Гергана.

Онзи ден, за да не отнесат лелките бананите им, Гергана приела ролята на тарторка – застанала пред камиона и веднага почнала да раздава на останалите деца от плодовете. Утре може и да са ги откраднали от дома, разсъждавала тя.

„Бях 6-и клас и малко. Тогава за първи път с брат ми опитахме банан“.

Сред другите хубави спомени са летните ваканции на море и планина и лехите със зеленчуци, за които се грижели. „И на хубави неща ни учеха, не мога да си изкривя душата и да кажа само лошото“, усмихва се тя.

В търсене на Надежда

Краят на несгодите в дома настъпва през 1985 година. Георги и Гергана са освободени от дома, защото са завършили 8 клас. 15-годишните близнаци решават да се върнат в София и да намерят майка си.

„Взехме телефонен указател и започнахме да търсим името й. Видяхме един човек с фамилия Сърбински и се обадихме. Оказа се брат й т.е. чичо ни“, спомня си Гергана. От него разбират, че майка им живее в Кюстендил. Омъжена е, дори е осиновила дете.

„Не мога да го разбера това. Оставила нас, а после взела чуждо дете. Е, как може? Държавата трябва да забрани такова нещо“, възмущава се Гергана.

Тийнейджърите се срещат с с нея: „Мълча и плака през цялото време. Каза, че ни оставила, защото била болна. Всички майки, дето оставят децата си това разправят. Все болни“, клати недоверчиво глава Гергана и прекратява темата за майка си.

На 15 г. започва работа като шивачка. Записва се да учи вечерно в софийската гимназия по облекло „Мария Луиза“.

Гара за трима

В момента Гергана живее на гара Драгичево с двете си деца. Таткото ги е напуснал, но все пак плаща издръжка. Домът им – олющена стара сграда на метри от линиите на влаковете, има две малки стаички. Антрето е превърнато в дневна с диван. Над него стената е напукана. Влакът Перник-София спира на 2 метра от прозореца на кухнята.

„Не е лесно, работя каквото намеря – чистя апартаменти, мия прозорци. Но децата си ги гледам. Никога не съм си помисляла да ги оставя, макар да съм сама. Не искам да преживяват това, което преживяхме аз и брат ми“.

 Снимки: Екатерина Титова

Продавачът на кофи и на… усмивки

Много хора забравят да се усмихват. Каза ми го днес съдържателят на кварталното магазинче за домашни потреби. Енергичен, гологлав, около 60-годишен мъж с камуфлажно елече. Трябваше ми от онези парцаливите бърсалки за под (не знам как се казват), както и специалната кофа за тях, с които ги изцеждаш. Та тръгнах да свърша тази досадна работа и ме посреща този човечец. Говореше с колегата от съседната железария. Като ме видя скокна и с най-голямото внимание и усмивка започна да обяснява за всяка бърсалка с такова внимание все едно продава нещо безценно. Избрах си аз най-евтината, а след това не ми подаде поредната кофа, а ме попита кой цвят предпочитам. „Как кой? Зелената!“, казвам. Тогава ми поглежда зеленото яке и започва да ми обяснява как по радиото чул, че този цвят избирали разумните и практични хора и още куп неща за него. След това каза да се усмихвам по-често. Много хора го забравяли, а това било най-важното. Усмихнах се до уши и си понесох зелената кофа със стърчаща дръжка на бърсалката към къщи. Някак настроението ми се оправи, забравих за теразнията и мислите, които ме мъчеха и ми стана едно леко на душата.

Та се замислих, колко малко ни трябва, за да се усмихнем истинки. Достатъчно е да вършим нещата с желание. Няма значение какво работим, и колко значимо или незначително си мислим, че е то. Важното е да го правим с усмивката като на продавача на кофи. Може току-виж да оправим деня на някой друг.

По този повод няма по-подходяща песен от тази. Усмихнете се.

Още един мой любим Художник – Василий Кандински.

Много обичам нощта, а нощта през погледа на Ван Гог може да те накара просто да гледаш и да забравиш за всичко. Та затова реших да събера на едно място картините му, посветени на тъмната част от деня. Всички са рисувани във френското градче Арл и в околностите му.

Първата е „Звездна нощ над Рона“. Рисува я през есента на 1888 г, седнал на една пейка, на 3 минути от жълтата къща в Арл. Може би това е най-прекрасната нощ, създавана някога през погледа на художник. Тук не може да не се обади и астрономът в мен. Над реката е съзвездието „Голямата мечка“ (черпака). Та, в този ред на мисли как да не я обичам – импресионизъм, астрономия, а на всичкото отгоре звездите са като през погледа на късоглед, както казваше Дамян Дамянов в едно свое стихотворение.

Отново през 1888 г. Нощно кафене в Арл. Гледала съм тази картина поне 10 минути, без да спра. Има невероятна хармония между цветовете. Вижте жълтия цвят на кафенето как се появява в прозореца вдясно. А синьото на сградите в дъното във – вртата на преден план. Преди 8 години успях да отида там. Кафенето е все същото, но разбира се, не толкова красиво, колкото през погледа на Ван Гог. И пак красива нощ.

Следващата нощ я сътворява година по-късно. Тук звездите са като галактики. Долу се вижда селцето Сен-Реми, където се лекува по това време. Тук сякаш всичко се движи и не спира – небето, звездите, кипарисът се поклащат… Дори хълмовете не са спокойни.

Последната, която ще ви покажа Ван Гог рисува през юли 1890 г., няколко дни преди да сложи край на живота си. Според разбирачите (т.е изкуствоведите) тя разкрива тогавашното му душевно състояние. Небето е тъмно синьо и черно. Излъчва напрежение. Ванг Гог е сам, отчаян, не вижда смисъл. Гарваните показват и мислите, които са го обхванали – за смърт. Но пък вижте жълтото поле. В най-голямото си отчаяние и безумие той е сътворил уникална красота. Този човек не е живял, а горял. Картината се намира в Музея на Ван Гог в Амстердам. Е, това е достатъчна причина да се понесе човек натам.