Мозъкът свърши, имаме чревца на фурна
Вместо вятър днес се вихри информация. Само да протегнещ ръка – и си я “откъсваш.” Дори в телефона си я получаваш… И се гордееш от себе си.
Информацията е… силикон! За някои мозъкът е естествен пълнеж на черепната кухина, за други – просто плънка силиконена.
Романтично се замислям за времето, когато само желаещият можеше да я добие (и дори се срамуваше, че я знае). Знаещият беше особен вид магнит. Когато, за да кажеш колко е 612 умножено по 32, трябваше да си математик, не да бръкнеш в джоба си за калкулатора. Когато, за да чуеш Би Би Си, трябваше да купиш портативно естонско радио “Веф 204” с къси вълни – имаше го само в Карнобат (тази информация се предаваше от ухо на ухо).
Помня, когато слушах със затаен дъх Андрей Аврамов да разказва пред артистите от Младежкия театър филм, видял в Лондон. После ние го преразказвахме… Когато най-накрая успях да гледам филма, той ми се стори по-безинтересен от думите за него. След това смятах за нормално хубавите филми да се разказват, не да се гледат… и като че ли тъгувам за това време.
Във ВИТИЗ успях да гледам MASH (“Военно полева болница”) на Робърт Олтман и тъй като не исках да лиша от това приятелите си, го препредавах, редактирах, играех, преувеличавах.
Хубавата музика можеше да се слуша само от пети презапис на магнетофон и толкова пращеше, че трябваше да си представяш каква е всъщност. По този начин нещата стигаха до нас. Но само след преодоляване на “трудност” идва “кефът”. Йохан Себастиан Бах е ходел 70 км пеша за концерт на органиста Букстехуде. Струва ми се обидно днес за музиканта да натиснеш “play” и да го имаш вкъщи. До музиката трябва ти да ходиш, не тя да идва. Леснотата не е тръпка…
И един цитат:
“Безинтересно е да стигнеш до Америка, без да я откриеш” – Хенрик Ибсен.
(Лъжа! За да прокарам мои мисли, често уж цитирам някой известен. Знам го тоя номер от Джани Родари.)
Днес се прави всичко, за да се създаде самочувствие на този, който не го заслужава. Енциклопедиите изместват енциклопедистите. Все още ми е по-интересно да попитам човек, отколкото книга.
Виждал съм опасен учебник по писане на сценарии, по режисиране на филми, по изграждане на роли. Образоваността прави глупостта още по-заплашителна. Скрива я, обвива я в ерудиция и тя се проявява изненадващо, когато вече е късно. Правиш глупав филм чак след като си завършил режисура с отличие.
Днес има хора, за които всякакво знаене е страст, наркотична зависимост, упражнение на мозъка. Няма да ги видите в “Стани богат”. Представям си ги сами с ранички по планински пътеки.
Раснах тогава, когато на тъпаците се помагаше. Отличниците трябваше заедно да учат с двойкаджиите, за да имат еднакви бележки. На фестивалите трябваше да има по няколко награди. За всеки случай.
Пишехме писма – “Мило непознато тъпаче, и аз съм тъп като теб. Как живееш ти, защото аз живея щастливо.”
Тъпанари с “произход” влизаха с предимство в университетите. Ако някой от нищо не разбираше, го издигаха за ръководител.
Дори в сценариите за кино и в театъра трябваше да има тъпак – обикновено положителен герой. В народните ни приказки винаги най-глупавият брат печели красавицата и съкровището. Ако у нас някога се е ценяла мъдростта, тя е на равнище “Хитър Петър”, или “я да видим кон боб яде ли”. А защо нямаме Храбър, Честен, Можещ и Работлив Петър? Нямаме и Петър Велики, имаме си Петър Хитри.
Сега се замислям какво постигна нашият Петър. Преди нещата, които не можеше да си ги купиш, бяха на снимки по чужди списания. Днес нещата, които не можеш да си купиш са вече в магазините. Хитро, нали? Цялото човешко развитие е било борба между разум и чувства, мозък и сърце. Победител за жалост излезе червото.
Преди страните, в които не можеше да живееш, ги даваха по филмите. Днес има екскурзии до тях. Преди тъпчото си имаше само партийна подкрепа, днес подкрепата е от страна на цялата човешка цивилизация. Прогресът е измислица на тъпанарите…
Теди Москов
