Archive for май, 2010

Любими от Г. Господинов

Наскоро открих Георги Господинов. Не знам кой твърди, че нямаме прекрасни автори, но е в дълбока заблуда, а най-ужасното е, че заблуждава и останалите. Всеки един ред, написан от този човек опровергава негативистите за съвременната родна литература. Поради тази причина публикувам някои от любимите ми негови неща.


ЛЮБОВНИЯТ ЗАЕК

Ще се върна след малко, каза,
и остави вратата отворена.
Вечерта беше специална за нас,
върху печката къкреше заек,
беше нарязала лук, кръгчета моркови
и скилидки чесън.
Не си взе връхната дреха,
не сложи червило, не питах
къде отива.
Тя е такава.
Никога не е имала точна представа
за времето, закъснява за срещи, просто
така каза онази вечер –
Ще се върна след малко,
и дори не затвори вратата.

Шест години след тази вечер
я срещам на друга улица,
и ми се струва уплашена,
като някой, който се сеща,
че е забравил ютията включена
или нещо такова…

Изключи ли печката, пита тя.
Още не съм, казвам,

тези зайци са доста жилави.


Из „Лапидариум“

Дъждът въздъхна…

Дъждът въздъхна и остави
многоточие във локвите.
Какво ли
искаше да каже облака…

Есен

Майка ми

вари зад блока

лятото

на

лютеница


Залеза в Созопол…

Залеза в Созопол закъснява

Слънцето

заплеснато в бедрата ти


Любов

Всяка нощ

да сънуваш жената

до която лежиш.

Теорема

Доказано е

че Вселената се разширява

Следователно

ни се отдалечаваме

взаимно

Акт

По сините чаршафи на небето

избива кръв от залеза.

Каква непоносима девственост…

Завеса

Posted on май 30th, 2010 by Molivche  |  No Comments »

Голям

Мозъкът свърши, имаме чревца на фурна

Вместо вятър днес се вихри информация. Само да протегнещ ръка – и си я “откъсваш.” Дори в телефона си я получаваш… И се гордееш от себе си.

Информацията е… силикон! За някои мозъкът е естествен пълнеж на черепната кухина, за други – просто плънка силиконена.

Романтично се замислям за времето, когато само желаещият можеше да я добие (и дори се срамуваше, че я знае). Знаещият беше особен вид магнит. Когато, за да кажеш колко е 612 умножено по 32, трябваше да си математик, не да бръкнеш в джоба си за калкулатора. Когато, за да чуеш Би Би Си, трябваше да купиш портативно естонско радио “Веф 204” с къси вълни – имаше го само в Карнобат (тази информация се предаваше от ухо на ухо).

Помня, когато слушах със затаен дъх Андрей Аврамов да разказва пред артистите от Младежкия театър филм, видял в Лондон. После ние го преразказвахме… Когато най-накрая успях да гледам филма, той ми се стори по-безинтересен от думите за него. След това смятах за нормално хубавите филми да се разказват, не да се гледат… и като че ли тъгувам за това време.

Във ВИТИЗ успях да гледам MASH (“Военно полева болница”) на Робърт Олтман и тъй като не исках да лиша от това приятелите си, го препредавах, редактирах, играех, преувеличавах.

Хубавата музика можеше да се слуша само от пети презапис на магнетофон и толкова пращеше, че трябваше да си представяш каква е всъщност. По този начин нещата стигаха до нас. Но само след преодоляване на “трудност” идва “кефът”. Йохан Себастиан Бах е ходел 70 км пеша за концерт на органиста Букстехуде. Струва ми се обидно днес за музиканта да натиснеш “play” и да го имаш вкъщи. До музиката трябва ти да ходиш, не тя да идва. Леснотата не е тръпка…

И един цитат:

“Безинтересно е да стигнеш до Америка, без да я откриеш” – Хенрик Ибсен.

(Лъжа! За да прокарам мои мисли, често уж цитирам някой известен. Знам го тоя номер от Джани Родари.)

Днес се прави всичко, за да се създаде самочувствие на този, който не го заслужава. Енциклопедиите изместват енциклопедистите. Все още ми е по-интересно да попитам човек, отколкото книга.

Виждал съм опасен учебник по писане на сценарии, по режисиране на филми, по изграждане на роли. Образоваността прави глупостта още по-заплашителна. Скрива я, обвива я в ерудиция и тя се проявява изненадващо, когато вече е късно. Правиш глупав филм чак след като си завършил режисура с отличие.

Днес има хора, за които всякакво знаене е страст, наркотична зависимост, упражнение на мозъка. Няма да ги видите в “Стани богат”. Представям си ги сами с ранички по планински пътеки.

Раснах тогава, когато на тъпаците се помагаше. Отличниците трябваше заедно да учат с двойкаджиите, за да имат еднакви бележки. На фестивалите трябваше да има по няколко награди. За всеки случай.

Пишехме писма – “Мило непознато тъпаче, и аз съм тъп като теб. Как живееш ти, защото аз живея щастливо.”

Тъпанари с “произход” влизаха с предимство в университетите. Ако някой от нищо не разбираше, го издигаха за ръководител.

Дори в сценариите за кино и в театъра трябваше да има тъпак – обикновено положителен герой. В народните ни приказки винаги най-глупавият брат печели красавицата и съкровището. Ако у нас някога се е ценяла мъдростта, тя е на равнище “Хитър Петър”, или “я да видим кон боб яде ли”. А защо нямаме Храбър, Честен, Можещ и Работлив Петър? Нямаме и Петър Велики, имаме си Петър Хитри.

Сега се замислям какво постигна нашият Петър. Преди нещата, които не можеше да си ги купиш, бяха на снимки по чужди списания. Днес нещата, които не можеш да си купиш са вече в магазините. Хитро, нали? Цялото човешко развитие е било борба между разум и чувства, мозък и сърце. Победител за жалост излезе червото.

Преди страните, в които не можеше да живееш, ги даваха по филмите. Днес има екскурзии до тях. Преди тъпчото си имаше само партийна подкрепа, днес подкрепата е от страна на цялата човешка цивилизация. Прогресът е измислица на тъпанарите…

Теди Москов

Posted on май 30th, 2010 by Molivche  |  89 Comments »

Хапче за събуждане

„Прекрасният нов свят“, Олдъс Хъксли

Какъв би бил светът, ако всички живеехме във всеобщо щастие? Няма болести, войни, бедност, хората не остаряват и никога не са самотни, тъжни, отчаяни, всеки е доволен от това, което върши? Отговорът: Едно ужасно място! Така поне изглежда „прекрасният нов свят”, който Хъксли описва в изумителната си книга. Англичанинът поднася мечтата ни готова за консумация. Само, че каква е цената?
Докато четете първите няколко страници със сигурност ще отгръщате поне няколко пъти на корицата, за да видите коя е годината на издаване. Да, не е грешка – 1932 г. Трудно е да се повярва, имайки пред вид как е описан технологизирания, хигиенизиран и устийчив нов свят от новата Фордова ера някъде през 23 век. С напредването на страниците ще усетите, че много от нещата ги има и днес. Или поне някой се старае да ни учи на тях и бавно, но сигурно ни води към същия този ужасен „прекрасен нов свят”. След последната страница ще се оглеждате и ще се питате „Какво по… става тук? и най-важният въпрос „Защо?“. Казват, че това е другата антиутопична книга освен „1984” на Ориуел. За мен тя определно е по-добрата.

Posted on май 30th, 2010 by Molivche  |  No Comments »

 
Wordpress