Леко студена февруарска вечер. Малка уличка, над нея красиви старинни сгради, а погледнете ли нагоре, се извисяват величествени кули, излезли сякаш от детска книжка с приказки.
Навсякъде има светлина. От някъде се разнася приятна музика. Забързвате ход по паветата в посока към нея и след малко я разпознавате ­ Вивалди, „Четирите сезона“. Продължавате да криволичите заедно с улиците, докато попаднете на малко площадче. Там са се събрали около 50-на души. Наобиколили са мъж и жена, свирят на цигулка. Никой не говори, всички са притихнали, само слушат и се усмихват. Сякаш са в свят, който ще се разруши всеки момент само с едно леко движение и никой не смее да помръдне. След няколко минути светът наистина свършва. Музиката спира и се разнасят аплодисменти. Обратно в реалността. Но красива реалност, защото се намираме в Прага и току-що разбираме защо я определят като един от най-очарователните градове.

Нагоре

Намираме се в стария град, който е и център на чешката столица. Само облеклата на хората, цифровите апарати и витрините на магазините ни делят от IX век, когато е бил създаден. Сградите, паветата, църквите, площадите ­ всичко е застинало от тогава и имате чувството, че сте се върнали назад във времето. След края на „концерта“ тръгваме по една от уличките вляво, която ни извежда на най-известното място в Прага ­ Староместкият площад с прочутия астрономически часовник върху старото кметство. Под кулата, на която е уникалното устройство, отново се е събрала тълпа от хора. Погледите на всички са насочени нагоре. Следят стрелката на огромния циферблат. На всеки кръгъл час се разнася музика, две сини прозорчета на върха на кулата се отварят и оттам се появяват по двама от 12-те ученици на Христос. И в този момент, вместо да гледат нагоре, повечето туристи се взират в дисплея на апарата си, тъй като искат да увековечат момента. След като се скрият апостолите, рицар с цяла свита се подава от върха на кулата, надува тръба сякаш ей сега ще каже важна вест от краля, и поздравява поредната маса от туристи долу. Това се случва 4 пъти (по веднъж на всяка страна на кулата) на всеки кръгъл час от денонощието. Мислейки си какво му е на „рицаря“ да прави това часове наред през деня, се разхождаме още малко по площада.
Всяка къща в Прага е различна. Всички обаче са обсипани с красиви орнаменти ­ цигулки, риби, жаби и др. Някога не е имало адреси и по този начин са се разпознавали домовете. Подобни са имената и на бирариите и ресторантите ­ „При черния бик“, „При мечката“, „При Златния тигър“.

бира, бира
Почивката от разходката, разбира се, става в една от многото подобни бирарии. В Прага бира се пие по всяко време от денонощието. Затова не се учудвайте, че там пият от обяд. Особено вкусна е тъмната бира, която има карамелен вкус. Най-евтината започва от 50 крони (100 крони са 8 лева) и стига до 150.

Да не минете през Карловия мост в Прага е все едно да не видите папата в Рим. Той е най-известният и свързва Старе место с Мала страна. Мостът е построен през 1357 г. от Карл Пети. Легендата гласи, че кралят бил обсебен от нумерологията и дал началото на строителните дейности на 9 юли точно в 5 ч. и 31 мин. по съвети на астролози. Според тях поредицата от тези цифри била най-подходяща. Някога мостът бил единствен над Вълтава. Днес има много, но пък той си остава най-красивият. Украсен е с 30 статуи. В момента там гъмжи от търговци на бижута, художници, които могат да ви нарисуват за 5 минути, музиканти.

Изненада

И като заговорихме за артисти, няма как да не споменем името на модерниста Давид Черни. Все пак той си поигра с родните ни комплекси, изобразявайки България като тоалетна с клекало. Разхождайки се из чешката столица, със сигурност ще попаднете на негови произведения. Ексцентричният творец се е погрижил те да са до най-известните забележителности. Едно от тях е музеят на писателя Франц Кафка. До нея се стига по Карловия мост, след като тръгнете към двореца Храдчани. Пред къщата ще се сблъскате със странен фонтан, дело на Черни. Той представлява две статуи на мъже, които си мърдат дупетата и… пишкат върху карта на Чехия.
Малко по-надолу отново на брега на реката пък „лазят“ три огромни черни бебета. Отдалеч изглеждат мило, но приближите ли се, ще ви отблъснат, защото са без лица. Те отново са творение на Черни. Намират се пред музея за модерно изкуство „Кампа“.

Носят сметката с калкулатор

С калкулатор носят сметката в ресторанти в чешката столица. Поне това се случи с нас, когато решихме да обядваме в малко ресторантче близо до Стария град. След като поискахме да си платим келнерът ни донесе листче с цените, обясни ни кое колко струва, а накрая ни връчи и калкулатор, за да я изчислим, ако искаме. Това съвсем ни убеди, че чехите нямат равни в доброто обслужване.

Що се отнася до цените, те са различни без значение къде са заведенията. Затова най-добре е да се гледа внимателно менюто, което е изнесено отпред. Основно ядене варира от 150 до 400 крони.
Мария Милкова
Полезно

Винаги имайте дребни за билетчета за метрото. Купуват се от автомат и често няма къде другаде да си купите.

Има денонощни трамваи, но вечерта няма от къде да си купите билети, затова се пригответе от деня.

Поглеждайте менюто пред ресторантите.

“Чужденецът”, Албер Камю

Е, няма такава книга! От критиката ще разберете, че с тези около 90 странички мосю Камю иска да ни убеди колко е абсурден светът, а животът ни – безсмислен. Определено на човека му се е получава. Никога досега не бях чела нещо, което да ме изнерви толкова много. През цялото време исках да хвана за раменете героя Морсьо, да го разтреса и да му изкрещя “Чувствай!”. Очарователна книга.

“Безнадежден случай”, Греъм Грийн

Тази книга прочетох в автобуса на отиване и на връщане до Анкара. Грабнах я в последния момент, защото ми се стори не много дебела да ми тежи и не толкова тънка, че да я завърша преди пристигането. И тук героят е един безчувствен като “Чужденецът”. Има всичко, постигнал е каквото е мечтал, талантлив, преуспял и известен архиткет. Направо няма от какво да се оплаче. Но…точно поради това вече всичко му е омръзнало и не намира нищо, което да го развълнува. Купува билет за първата попаднала му посока – Африка, и така започва всичко.

„Любовта трае три години”, Фредерик Бегбеде

Див. Така бих определила французина, на когото хич не му пука колко псува и колко е брутален в писането си. Според мен това му е чарът. Особено в тази книга, която е наистина пряма и реална. Господинът нищо не ни спестява за Нейно величество Любовта. Щеше да ми хареса повече, ако имаше друг край, но да кажем, че за пореден път рекламният специалист е угодил на масата. Иначе всичко друго е перфектно. Няма да казвам как свърша книжлето, че няма да ви е интересно.

“The Doors. От другата страна”, Дани Шугарман и Джери Хопкинс

Разказът за живота на лудия, безцеремонен, циничен гений Джим Морисън задължително трябва да бъде прочетен. Джим ще ви накара да забравите за условности, граници, предразсъдъци, притеснения и всичко, което ви е стегнало шапката. Ще ви завърти в своя откачен свят, в който само той диктува правилата. Да, на някой може да му се стори, че Джим е просто егоисточно пропаднало копеле, което не спира да се друса и да се налива, един от многото през 60-те. За мен Морисън учи на много. Свободен е.

“Малкият принц”, Антоан дьо Сент-Екзюпери

„Всички възрастни са били преди това деца, но много малко от тях си го спомнят.“ Е, мосю Екзюпери ни го напомня по очарователен начин. А тази книга притежава много хубаво качество – колкото и да я препрочиташ, все нещо ново откриваш. Няма какво да кажа повече.

“Лавина”, Блага Димитрова

Бих я определила като кутия, пълна с всичко от живота. Отворите ли я, ще извадите нещо точно за вас. Започва със стъпките на група алпинисти към върха. Само страничка по-късно ще установите, че не става въпрос просто за алпинисти. Освен това е нагледен пример как трябва да пише една жена – с чувство. Блага Димитрова е успяла да придаде и качеството, за което споменах при “Малкия принц”. Последното изречение на “Лавина” още не ми излиза от главата – “Човек е това, което му остава, след като загуби всичко”.

„Задочни репортажи за България“, Георги Марков

Голям. Само това мога да кажа за Георги Марков. За повечето хора той е просто убитият дисидент с прословутия български чадър, изстрелял отровна сачма. Е, Марков е нещо много повече. Толкова добре описва българите в репортажите си, че чак води до рев. Освен това показва и абсурдът на изначално сбъркания комунизъм и в какво ни е превърнал. Много отрезвително и полезно четиво. Ако се чудите що не ни се получават нещата, прочетете я.

“Алхимикът”, Паулу Коелю

С риск да бъда обвинена в повърхностно манекенско мислене, твърдо заставам зад тази книга. И не само, защото ми я подари много скъп за мен човек в така драматичните тинейджърски години. “Следвай сърцето си и то ще те отведе до твоето щастие”, ми беше написал на първата страница той. Това е най-кратката сентенция, която описва посланието на книгата. И 9 години по-късно продължавам да смятам, че много вярна.

ОТЕЦ ИВАН ОТ НОВИ ХАН:

НЯМАЩИТЕ НАЙ-ПОМАГАТ

Мария Милкова

Малко преди Великден имах честта да се срещна с отец Иван от село Нови хан. От 22 години той се грижи за бездомни деца и възрастни. Сам е пострил дом за тях и вече през него са минали стотици. В момента под покрива на свещеника живеят 120 души, от които 5 бебета. Роден е през 1945 г. в село Благово, Монтанско. Завършва Семинарията в София. През 1988 г. започва да строи сиропиталището към църквата „Св. Троица“ в софийското с. Нови хан.

-­ Отче Иван, как се празнува Великден с толкова много челяд?
-­ Приготвили сме се. И нас малко ни удари кризата, но ще празнуваме. Тук, в дома, спазваме традициите и няколко дни се подготвяме за празника. Днес (б.а., четвъртък) децата боядисваха яйца. Над 800 са яйцата, защото в неделя тук ще се събере цялото село и ще празнуваме. И аз малко се включих, намазах ги по челцата за здраве, че и те ме намазаха. Може още да имам по челото (смее се). Какво да правя. Давам да ме мажат. Тази вечер ще четем евангелията. В петък цял ден ще се служи. А в събота цяло село, бабите, децата от сутринта се събираме в двора на дома. Ще има пак литургия. След това сядаме на масата, ще има печени агнета, козунаци, вино. В неделя ще обикаляме църквата.
-­ Вие спазвате традициите, а повечето българи правят ли го според вас или са ги забравили?
-­ Преди да дойда тук, не се е празнувало много. След литургията отецът затварял вратата и си заминавал. А сега е друго. Оставаме, ако някой иска да се кръсти, го кръщаваме. Събираме се.
-­ Вярващи ли сме българите? Не се ли сещаме да идем на църква само по празници и в трудни моменти?
-­ Не всички са така. Гледай сега, за мен вярващ е този, който прави добро и не върши зло. Вярващият не може да върши зло. Той може да прощава. Защото често хората искат прошка, но прощават ли? А този, който казва, че много врява, а нищо не прави, за мен не е такъв. По делата се познават хората. Напоследък забелязвам нещо много хубаво обаче. Все повече млади хора започват да ходят на църква. Идват и при мен, изповядват се, помагат. Дойде едно момче преди време. Искаше да го изповядам. Казах му, че трябва да пости малко. Издържа 10 дни. Преди не беше така. А и нямаше как. Гонеха ни, ако решим да запалим една свещичка. Имаше повече хора край църквата, отколкото в нея. Чакат, записват името на всеки, който се приближи и на другия ден наказание ­ уволнен от работа, вземат му апартамента. Но пък сега има други проблеми. Няма свещеници, не вкарват и вероучението в училищата…
-­ Защо часът по религия е толкова важен?
-­ Не може да няма час по религия. Вярата се създава в семейството най-напред, после идва църквата и по този начин децата се учат на добро. Вижте какво става сега. Няма пари, в семействата само скандали, изнервени са хората. Децата гледат и това им се отразява. Те стават също изнервени и агресивни, защото малките попиват всичко от възрастните. Когато едно семейство е спокойно, и детето е спокойно. Тук скоро имах една майка с три деца. Тя крещеше и малките като нея. Викам є: „Може ли и трите да цвърчат като теб? Те те имитират“. Тя: „Стига, деде“. Какво стига? Това се отразява. Те, малките, не знаят какво искат, но тропат по масата с яд и викат „Искам“. И защо те са така неспокойни и нервни? Заради нея. Затова казвам, че всичко започва от семейството и е важно да има спокойствие. После е църквата и училището. Но то и нашата църква е една.
-­ Разделена…
-­ Разделена е, ама кой го прави това? Ние си го правим пак. Но и на някой му изнася да е така. Защото, ако има силна църква и обединява хората около себе си, народът става по-силен, а не разпилян като сега.
-­ Успяхме ли за 2000 години да изгоним търговците от храма?
-­ Христос ги гони, не успя, ние ли ще успеем…
-­ Хората може би не вярват на свещениците, не са им искрени…
-­ Аз затова казвам да не гледат какво правят свещениците. Те казват това, което са прочели в библията. После някои от тях идат и се напият. Затова и все повтарям на децата, които са тук при мен ­ да приемат от хората само доброто, да не гледат лошото в тях. Единият е добър майстор, обаче пие много. Другият пък не е много добър в работата си, но пък не пие, добър е с другарите си, внимателен. Нека вземаме само хубавото от всеки, защото иначе започваме да мразим хората. А с това и себе си. Мразещите винаги са неспокойни, под напрежение са, не могат да спят. И затова трябва най-напред да се стремим да си възпитаме децата да са добри. И църквата трябва да води после, а държавата трябва да є помогне да си стъпи на краката.
-­ Как да є помогне?
-­ Финансово, но и с личен пример. Ако депутатите, министрите, зам.-министрите ходят на църква редовно, народът ще вижда и той ще ходи. А сега какво вижда той? И в парламента се карат. Държавата сме едно семейство и главата му, т.е. управляващите, се карат непрекъснато.
-­ Идват ли при вас депутати да ви помагат?
-­ Не. Една депутатка дойде веднъж, донесе един хладилник и това беше. След това уж пак щеше да идва, но така и не дойде. Нямат време.
-­ Кой ви помага най-много?
-­ Бизнесмените на пръсти се броят, но има такива, които помагат. Тези най-долу, дето нямат, те най-много помагат ­ по 20-30 лева, но дават. Те разбират какво е да нямаш. Аз много пъти съм казвал да се направи такъв дом и другаде. Ако има във всяка епархия по един, няма да има гладни по улицата. Но никой не ще. Защото не знаят какво е глад. Аз не съм бил сирак, но бяхме много бедни. И съм ходил гладен, скъсан ­ със свински цървули на краката, с едни големи кръпки по дрехите. В София пак беше глад ­ грис си варях без захар, да си напълня стомаха. Не си ли видял какво е, не помагаш… Затова няма други такива домове. Лошото е, че и бързо забравяме.
-­ Защо?
-­ Гладният, като се наяде, и бързо забравя, че е бил гладен. „Нали аз съм добре, не ме интересува другият“ ­ така разсъждават. А не бива. Трябва да си помагаме, да сме заедно.
-­ Е, да сме заедно май ни е най-трудното.
-­ Не трудно, невъзможно е.
-­ За колко души се грижите в момента?
-­ 120 сме сега. И няма място. И нас ни удари кризата. От 6 месеца започнаха да идват все повече хора, всеки ден търсят подслон, звънят ми по телефона, молят се само на едно столче да ги сложа. Ама къде да ги сложа да легнат? Аз не връщам никого, но се налага. Ето, преди няколко дни върнах майка с 5 деца. Няма къде да я сложа. Отстъпих моята стая преди време на едни клошари, но си заминаха бързо. Все по пейки и дивани спя ей тука (смее се).
-­ Клошарите идват и си заминават, така ли?
-­ Дойде ли зимата, започват да идват. Тук е топличко, има храна, но после започват да капризничат, не им се работи. Свикнали са да лежат. Имаше един, питам го: „Какво си работил?“. Той: „Барман и сервитьор“. Дадох му работа да храни прасетата. Гледам го на другия ден ­ той не знае как да сипва храната. Чакай, ти какъв сервитьор си бил, като не знаеш да нахраниш три прасета? Бях го настанил с още 5-ма в две стаи. Една вечер определяме кой какво ще върши на другия ден. На сутринта ги чакам за закуска ­ те изчезнали. Не им се работи и това е.
-­ А крали ли са от вас?
-­ Много пъти. Щом някой си тръгне, без да каже довиждане, значи не му е чиста работата.
-­ А на какво учите живеещите при вас?
-­ Тия дето са на по 40, не можеш да ги научиш на нищо. Гледам малките да уча. Най-вече добро да правят ­ да не крадат, да не лъжат, да си помагат. И най-важното е с пример да се възпитават. Не може да учиш деца да не лъжат, пък после ти да лъжеш. На майките им казвам ­ не пушете, те се крият и пушат. После защо децата посягали към цигарите. Личният пример възпитава.

Пастир воскресе на 89 години

Доскоро държавата не знаела за него

Най-сетне се сдоби с акт за раждане

Георги Христов

89-годишният Салим Салимов от харманлийското село Остър камък, област Хасково, официално се роди на… 89 години.
Преди няколко дни човекът, който цял живот е работил като пастир, получи първия в живота си акт за раждане. На базата на документа ще му бъде издадена лична карта и евентуално отпусната пенсия. За стария човек, по произход ром, държавата разбира едва през миналата година. Тогава дядото бива пребит от разлютени стопани на царевична нива, в която влезли кравите му. Салим ги изтървал от полезрение, а другояче не е могъл да предотврати развръзката, защото е глухоням по рождение. Това не му спестява боя, заради който влиза в болница. Полицията в Хасково образува досъдебно производство по случая и тогава втрещено разбира, че човекът, чиито права брани… не съществува. Оказва се, че човек има, но документ няма. Търсят такъв чрез кмета на село Остър камък. Той обаче открива само годината – 1921-ва. Без дата. Оттам нататък по селските неписани хроники се възстановява и част от историята на човека.

Професия

Салим работи като пастир. Чорбаджиите му винаги са били доволни от него. Човекът не иска много, само храна и покрив над главата си. Сега в село Корен той живее в къщата на племенника си Рамадан. Отделили му стаичка с легло и печка. Направили постъпки да му издадат документи за самоличност, за да получава някаква пенсия и осигуровки. Макар досега бай Салим да е нямал нужда нито от едното, нито от другото. Здрав като камък, никога не е ходил на лекар до злополучния инцидент в царевичната нива.
Дядото не таи грам озлобление. Впрочем по греещото лице няма и следи от минали горчивини. Всичко, което успява да „каже” с беззвучно мърдащи устни е „мнооо убаво. Доволен”. Плюс неизменната усмивка. И широкия жест, с който ни кани на скромната си трапеза – постна картофена яхния и сух хлебец. Явно пенсията и паспортът са последната му грижа. Салим никога не е плащал данъци и осигуровки, не е получавал заплата и други социални придобивки. Никога не е печелил от промоции, никога не е бил застрашен от банкрут заради финансова криза или нечии далавери. Сега официално се роди за света. В който тези, които живеят от самото начало, обикновено не доживяват 89 години. Още по-малко пък ги описват с „мнооо убаво. Доволен”.

Без корен в село Корен

Салим е циганин. Роден е в многобройно ромско семейство в крайната махала на селото. Архивът на кметството за периода 1915-1923 година е унищожен. Липсват документи и от по-късни периоди – например 1933–1934 г. Кметът на селото няма представа дали пожар, наводнение или друго бедствие е затрило документацията. В регистъра се открива още, че през 1945 година бай Салим се задомява. Той взема за жена Гюзела, от която има дъщеря Халиме. 3 години по-късно жената напуска Салим и се мести в Първомай заедно с дъщеря си. Впоследствие там Халиме се жени, после умира. Тук се къса всякаква нишка на Салим с наследниците му. През 1960 година циганската махала на Остър камък влиза в очертанията на военния полигон „Корен”. Къщурките са национализирани, а населението получава обезщетение от държавата. Тогава те се пръскат по селата в района.

Този текст вече е публикувани във в. „Телеграф“ и авторските му права са защитени.