Продават книги на 100 години с посвещения от Йовков и Далчев

Антиквари ги събират от библиотеки на възрастни софиянци

Да държите в ръцете си книга с посвещение лично изписано от Пейо Яворов, Атанас Далчев или Йордан Йовков и да останеш хладно равнодушен е трудно. Разбира се, ако не сте от онези 29%, които, според последните проучвания, са прочели по-малко от 10 книги в живота си. Предполагаме, че щом четете тези редове – не сте от тях. Ако пък сте – ще се радваме да ви убедим да се докоснете до това богатство, колкото и клиширано да звучи.
Намираме се в малък гараж в безистен на бул. „Васил Левски“ 87 в София. Мирише на пожълтели страници с полепнал прах. Не трябва да се завърташ много рязко, защото може да събориш нещо, толкова е тясно. Защото малкото пространство е заето от рафтове, отрупани с книги. От пода също изникват купчини. Сред тях, в дъното, е Пламен Нуцов, собственикът на една от антикварните книжарници в столицата.

За споменъ

В ръцете си държи „Строители на съвременна България” от Симеон Радев. Екземплярът е специален. На първата страница най-горе с избеляло мастило е изписано на ръка посвещение към някогашен получател. Почеркът е на самия Радев, а книгата е била предназначена за писателя Петко Тодоров. 100 години – толкова време този екземпляр е преминавал от ръце в ръце, от библиотека в библиотека, за да се озове в нашите ръце днес в малкото гаражче.
„Тези екземпляри са особено ценни. Търсят ги страстни почитатели и колекционери, за които книгата не е просто текст”, казва Пламен. Едно такова копие може да надхвърли 100 лева.
„Всичко е по договаряне, зависи от автора, от самото издание, от корицата”, обяснява още букинистът. Допълва, че само преди седмица се е „появила” книга с посвещение от Йордан Йовков. Нямаме късмет да се докоснем до нея и да прочетем написаното, защото новият й собственик вече си я е намерил.
В антикварните книжарници може да се открият много такива книги. Малко по-нагоре по „Васил Левски”, след завой по „Иван Вазов”, чака друга малка антикварна книжарница. От претрупаните редове може извадите вече пожълтяло издание на стихосбирката „Париж” на Атанас Далчев с подпис “На Борисъ Ганчевъ за споменъ” (за любопитните Борис Ганчев е актьор, съвременник на поета). Книжката е отпечатана през 1930 г. в 1000 бройки, става ясно още от първите страници.

Първо издание
Първите издания на най-значимите ни произведения също се търсят много, казва още Пламен. След това изважда от рафта три томчета с меки корици – това е „Кървава песен” на Пенчо. Р. Славейков. От 1913 г. Такива книги са малко по-евтини, вървят между 40 и 80 лева.

„Трябва да знаете, че не всеки път, когато пише „първо издание” е така. Обикновено на първите издания не се отбелязва, затова не се лъжете”, съветва Мирослав Димитров, собственик на книжарницата на „Иван Вазов”, докато вади от рафта „В полите на Витоша”. Сред едни от най-скъпите първи издания са на писателя Чавдар Мутафов, не толкова известен сред читателите, ни доста търсен от колекционерите. Те са над 100 лева.
Всички тези книги идват от библиотеките на възрастни софиянци, които са ги събирали през годините. След като починат обикновено роднините им разпродават всички книги. Случва се обаче и да бъдат изхвърляни. Книги са се намирали и на боклука.
Има и такива от 70-80-те, които са много специфични. Хората, които ги търсят са толкова малко, че не си струва преиздаването им. Това обаче ги прави добра инвестиция. Такива са албумите на големи художници. Този на Владимир-Димитров Майстора се продава за 500 лева.

Старопечат
Най-скъпите книги са старопечатна литература от 19 в., разказва Мирослав. Неговата книжарница се е специализирала именно в такава литература. Там можете да видите нещо много рядко – зад витрината е първата печатна книга на новобългарски език. Написана е от Софроний Врачански и издадена през 1806 г., разказва Мирослав, докато държи в ръцете си пожълтелите страници на повече от 200 години. Следи от всичките й собственици са останали по вътрешната страна на корицата – изпълнена е с техни записки. Стойността й е 2000 лева.

От „Кристал”…
И Пламен и Мирослав се занимават с антикварни книги от края на 90-те. Както повечето си колеги са тръгнали от градинката на „Кристал”. Работили заедно за един от първите букинисти в София, но пътищата им се разделили и всеки е направил своя книжарница. Всъщност „Кристал” е знаково място за софийските букинисти. Почти всеки е тръгнал от там. Първите сергии се появяват в края на 1989 г. В началото за оцеляване.
„Бяхме студенти през 90-те, знаете какви времена бяха. Така си изкарвахме парите – продавахме стари книги”, разказва Пламен. Това всъщност е началото на този бизнес у нас. И преди 1989 г. е имало, но е било тайно и на черно.
Днес пазарът е разпределен. Ако букинистите по сергиите разчитат на случаен поток  от хора, то малките книжарници имат постоянни клиенти, които идват най-вече след поглед в сайта им. По кашоните няма да намерите скъпи и ценни издания, но пък най-добрата литература, излязла след 1944 г . може е на цена до 10 лева.

Сделка! 5 книги за 13 лева

5 книги за 13 лева. напълно реална сделка, случила се преди месец между мен и  кашонен букинист на „Орлов мост”. Така докато автобусът дойде. 4 романа на майстора на словото Труман Капоти, както и сборник на американския майстор на разази Сароян. Преводите между двете войни не с толкова ценни, казва Пламен Нуцов. Затова и в кашоните по спирките и в книжарниците вървят по 3, 4, 5 лева.
Често продават три тома от един автор за 15 лева.

Най-трудно се намират Кант, Платон и Маркес

Вече сигурно и децата знаят, че Габриел Гарсия Маркес се намира трудно. Причината – не е преиздавана заради спор за авторските права. Старото джобно издание върви по около 30 лева. Затова, ако ви поискат повече – не се поддавайте, а започвайте да се пазарите. „Любов по време на холера” също върви толкова. Преди известно време е имаше вакум за Шекспир, защото Валери Петров не си преотстъпваше правата, посочи Мирослав. Комедиите вървяха 60 лева, което е високо за антикварна литература. Много трудно се намират и редки философски издания на Кант и Платон. За антикварите обаче търгуването с художествена литература не е толкова вълнуващо. „Даже малко скучно”, казва Пламен Нуцов. Това е защото преводната литература след 1944 г. не е толкова ценна, колкото изданията преди Втората световна война и най-вече от 19 в.

Две осемгодишни сирачета от старозагорския дом „Българка” са били принудени да спят на пода при кучи студ от -15 градуса като назидание за поведението им.

Малко преди 9:00 ч сутринта. Сряда. Група младежи, със сакове и раници на рамо, влизат с бързи крачки, в спортната зала в кв. Челопечене. За да стигнат от София до там, са станали поне в 6:00 ч и са сменили 3 автобуса. Това се случва всяка сряда и събота от 3 месеца насам. Чака ги двучасова тренировка по футбол.

Момчетата и момичетата са част от „Отборът на надеждата”, който ще ни представя догодина на Световното за бездомни в Мексико. Около трийсетината младежи между 18 и 30 години са израснали в домове за сираци. В момента живеят в домове за временно настаняване или където намерят. Освен това от няколко месеца ги обединява футболът и една мечта към Мексико и… трима души. Зад всичко това стои Виктор Кирков, бивш спортен журналист от в. „Дневник”

От нулата

Идеята да направи отбор за бездомни му дошла преди няколко месеца. Знаел, че има такава световна лига и решил, че и България трябва да участва. В края на лятото разучил къде в София са домовете за временно настаняване и започнал да ги обикаля.

„В началото ме гледаха малко скептично. При тях са ходили какви ли не хора с проекти и са им обещавали какво ли не. Бях поредният”, разказва Виктор. Освен това на първите си срещи с тях нямал и какво точно да им предложи – нещата били вързани – за да заработи проектът, трябват играчи, а за да намери играчи, трябва да им гарантира работещ проект. Към идеята си привлича и бившия си колега в „Дневник” Методи Здравков, бивш юноша на ЦСКА, на португалските Пасош де Ферейра, Варзим и Шавеш, а днес – перо на „Телеграф”. Малко след това идва и помощникът му Кирил Кюлев. Първите тренировки се провеждат на общински игрища близо до центровете, където са настанени младежите. Методи се заема да осигури екипи за навилите се да ритат. Звъни къде ли не сред познатите си, за да изнамери обувки, тениски и гащета, защото те нямат нищо.

„Беше трудно, те не бяха научени на дисциплина, закъсняваха, често не идваха, не знаехме ще има ли тренировка или не. Не слушаха какво им се говори…Имахме големи проблеми”, разказват тримата им наставници.

3 месеца по-късно

Днес, 3 месеца по-късно трийсетината момчета и момичета са неузнаваеми, категорични са Виктор, Методи и Кирил.

„Ако в началото закъсняваха, днес са преди нас в залата”, допълват те. Да, вече имат и прясно ремонтирана зала. Малко е далеч, на около 20 км от София, но пък това ги учи на дисциплина, казва Методи. Тренировките пък не са просто уроци по владеене на топката и техника на играта, а и и как да бъдат хора. Учат се как да уважават противника, как да уважават и себе си, не се толерира мрънкането и негативизма. Има си правила. Който ги нарушава, си носи последствията – от лицеви опори до изключване от отбора.

Треньорът Методи (вдясно) и помощникът му Кирил.

Така едно от момчетата от дома „Св. София” бил изключен.

„След няколко дни дойдоха негови приятели от отбора и ни помолиха да го върнем. Съгласихме се, но при условие, че издъни ли се, напускат и те”, обяснява Виктор.

Той е човекът, който се грижи за финансовата част. Постоянно звъни по телефони, търси спонсори. Така от няколко дни всички имат нови екипи и обувки. За Коледа получиха и други подаръци, а тези дни ги чака и празничен обяд. За някои от тях, това ще е първата Коледа от много време. Всеки месец имат турнир. Събират се с останалите такива отбори – от Пловдив и Варна. Един ден пък ги изненадали не с кого да е, а с помощникът на националния отбор по футбол Радослав Здравков. Той провел цяла тренировка.

Между тренировките

„Ако не ми се обадят 2 дни, започвам да се притеснявам”, казва шеговито Методи. Твърди, че още е едва прехвърлил 30-те, а има 30 деца. „Чувствам се като родител. Всеки от тях има история и то не лека. Преживели са какво ли не. Те не са имали родители, близки, които да им покажат обич. Сами са. И в момента се вълнуваме за всеки. Споделят всичко”, казва още той. Малко след като заявява това до него дотичва 26-годишната Деси, за да му се похвали, че е започнала курсове по фризьорство.

Миналата седмица едно от момчетата го изправил на нокти. Сутринта станало ясно, че може да влезе в затвора заради дребни кражби преди 3 години. „За отрицателно време трябваше да покажем, че в него има промяна. И такава има във всеки от тях”, казва още Методи. Постоянно се следи къде живеят, учат ли. Често се случва някой от тях да няма къде да пренощува. Най-големият проблем в момента е, че повечето от тях нямат работа.

„Те се нуждаят от шанс, да им подадеш ръка. И футболът за нас е средството. Няма да ги правим големи футболисти. Важно е да имат шанс”, допълва той.

Пък знае ли човек, може след време от там да излезе талант.

Деси учи за фризьор и мечтае да е полицай

Тя е на 26 години. Има баща, но е израснала по домове. От 12-годишна работи и се справя сама. Когато не е на тренировки – е по строителни обекти, защото работи като строител. Не й е леко, но няма друг начин. „на тренировки забравям за всичко, Свършат ли – пак се започва – пари, работа…”, казва съвсем искрено Деси. Все още не е завършила средно образование и друга работа трудно се намира. Сега се е записала на курсове за фризьорство. Вече дори прилага наученото, като подстригва деца в домовете . Голямото й желание е да работи в униформа – като полицай или пожарникар. За тази цел заляга над учебниците, за да завърши гимназия вечерно и да кандидатства.

Единственият висшист Иван пише проект как да изучи приятелите си

Иван Димитров е на 24 и е единственият, който учи висше и то не какво да е, а здравен мениджмънт в Медицинската академия. Също израснал по домове, това не му е попречило да кандидатства, да го приемат и да спечели стипендия от чуждестранен образователен фонд, с която си покрива обучението. „Иначе няма шанс да учиш. Как става с 85 лева сирашка стипендия?”, казва той. Затова не може да си позволи да не изкарва само шестици. В момента се е заел да пише проект, с който да осигури стипендии за учащи вечерно, за да завършат образованието си. Проучил е всичко и чака през април да стане. Вече е намерил и 15 души, на които да помогне.

Сред тях има и артисти

Вельо е на 23. Има 17 братя и сестри и 21 братовчеди. От както се помни се оправя сам в живота. Завършил е скулптура в художествено училище в София, един от малкото със диплома за средно. Сега изкарва пари като модел в Художествената академия. Седи и не мърда по цели часове по 5 дни в седмицата. Казва, че хич не е лесно. Другият артист е капитанът на отбора – Стефан. И той е видял какво ли не, живял е и на улицата за няколко нощи. Сега учи вечерно и е решил да кандидатства в НАТФИЗ.

На тази тръба са изкарвали нощи десетки младежи. На снимката е 23-годишният Мартин Давидо. Снимка: Крум Стоев

Десетки деца от домовете спят на улицата, след като ги напуснат. „Телеграф” разкри някои от местата, където сираци на в крехка възраст нощуват, тъй като нямат дом.

Някои от тях с изкарвали студените нощи в тръбите на „Топлофикация” на Сточна гара, в съблекалните на бензиностанции, интернет зали, изоставени строежи, а в най-лошия случай на някоя пейка. Причината е, че излязат ли отинституцията, нямат покрив над главата, да си намерят работа е почти невъзможно, а в домовете за временно настаняване могат да останат временно.

„Половин година спях в бензиностанция в кв. „Малинова долина” в София. Там работех, но нямах къде да живея и с един приятел спяхме в съблекалнята”, разказва Мартин Давидов, на 22 години, 11 клас. „От 18-годишен все търся къде да живея. Имало е случаи да прекарам някоя и друга нощ на улицата”, допълва Вельо, който също е израснал по домове, а в момента живее в център за временно настаняване „Конкордия” в столицата. „Няколко нощи спях на една пейка в началото на октомври”, казва и 25-годишният С. от София. Предпочита да остане анонимен.

И трите момчета са израснали в ДДЛРГ. Изстрелват съкращението на първия си дом като чиновници, така както е записано в закона – означава дом за деца лишени от родителски грижи. Навършат ли 18 обаче, вече са лишени и от държавна грижа. Такъв е случаят с всички около 30 момчета и момичета, с които „Телеграф” се срещна през последната седмица. Всички обикалят домове за временно настаняване като Св. София в Захарна фабрика, Св. Димитър или частния „Конкордия”. Законът им дава право там да останат само по

3 месеца в годината. А после?

После всеки се оправя, както може. Всъщност така живеят, от както се помнят. „Ден за ден. Планове не си правя, защото не знам утре какво ще ми се случи”, казва Мартин. Израснал е в SOS Детско селище и твърди, че за един сирак у нас там е раят. Имат майка, живеят по 8 в къща, следят ги дали ходят на училище, възпитават ги индивидуално. Въпреки това Марто се забърква в неприятности и напуска преди да навърши 18. От тогава е живял къде ли не. Изкарва две години в Търговище. Там работи в сроителна фирма, но в един момент остава без нея. Два месеца спи в интернет клуб.

„Толкова беше нощната тарифа в клубовете. Няма как да легнеш, на стола си, клюмаш прегърбен”, разказва Мартин. Не можеш да заспиш спокойно, защото всичко може да ти се случи. Влизат всякакви”, допълва той. Така в столичен клуб до „Попа”, където спели много като него, пребили момче.

За строежите е още по-голяма опасността. Казват, че не може да мигнеш, само си на завет. Такова място е изоставен строеж на пъпа на София, на ул. „Алабин”, на метри от Съдебната палата. „Лудница е там. Не знаеш кой ще ти налети. Понякога обикалят скинари, пребиват хора или директно те изхвърлят докато спиш. Но понякога нямаш избор, трябва ти поне завет”, разказват младежи.

Тук, в изоставения строеж на "Алабин" в София, спят младежи. СНИМКА: АНТОН СТАНКОВ

Такова ужасно място, но все пак с покрив е блок 208 в Надежда 2. Това е една от най-старите панелки. Преди години се нацепва след земетресение и на последния 4-и етаж има пукнатина около 10 сантиметра между панелните снадки. Това го е превърнал в дом за бездомни.

Преди ходели и в една изоставена къща край Сточна гара, която наричат „Баба Яга”, но я бутнали. До Сточна гара се намира и друго „топло” местенце. Малко след площада, в посока бул. „Христо Ботев” има две тръби на „Топлофикация” над реката. „Но трябва да внимаваш, да не паднеш, че край”, казва Мартин. Съвсем скоро обаче им направили изолация и вече не се усеща парата, преминаваща през тях. Той не е спал там, но негови приятели и познати от дома знаят какво е.

„Аз все гледам да се оправя, досега не съм спал съвсем на улицата”, казва той. В бензиностанцията спал, когато дошъл в София. Намерил работа там, но нямал дом и 6 месеца спял в съблекалнята пак върху столове. После шефът му помогнал да си намери квартира. Сега Мартин живее в „Св. София”.

Там изкарал 3 месеца и анонимният ни герой С., после останал нелегално, но го хванали и така се оказал няколко вечери на пейките пред дома. Сега С. нощува в дома на приятел. „Не мога да остана дълго. Приятелите са приятели, но се чувстваш в тежест. Натоварвам ги, може да не ми го казват, но аз го виждам в очите им. Чака да дойде Нова година, за да се настани за нови 3 месеца в „Св. София”. С. има майка, но тя никога не го е искала. Има 2-ма по-големи братя и един по-малък на 10 години. Никога не го е виждал. „Дадоха го на държавата. Сигурно е в дом”.

Характер

„Трябва да си много твърд иначе не оцеляваш и съвсем пропадаш”, казва той. „Много приятели започнаха с наркотиците, част от тях вече ги няма. „Аз се опазих, въпреки, че са се инжектирали пред мен”, разказва още момчето. Други, не малка част стават дилъри или крадат.

На въпрос защо няма завършено средно образование С. отговаря: „Вижте, когато трябва да мислиш всеки ден къде да живееш, как да изкараш пари, ученето някак остава накрая”. Сега обаче е решен да завърши вечерно. В момента е 9 клас. Когато вземе диплома на 28 г. е решен да кандидатства в НАТФИЗ.

Работа

Така е с почти всички от младежите, напуснали домовете. Мартин сега е в 11-и клас. „В домовете никой не следи дали ходиш на училище. Някои пишат трудно даже. Имах една приятелка от „Асен Златаров” в София – спря да ходи на училище на 14 г. Карах я да ходи, но сега вече няма кой”, казва той. От всички около 30 момчета и момичета, с които разговаряхме, само 3-ма бяха завършили средно образование. За висше не може да се говори. Няма и пари за него. Това им пречи да си намерят работа, а като прибавим и отношението на работодателите към сираците, шансът се свежда до нула. Затова, ако намерят нещо е по строежи, хотели, мият чинии, сервират. В повечето случаи не ги осигуряват, понякога не им плащат.

„Отивам на интервю, добре облечен съм, нося CV. Когато разберат, че съм израснал в дом – казват, че вече са намерили човек. Личи отношението им, дискриминират ни”, казва Борислав Ангелов, който също е съвсем сам на света.

Борислав на футболното игрище, където тренира 2 пъти седмично. СНИМКА: МАРИЯ МИЛКОВА

Отскоро Боби работи в Синагогата в София. От там научили историята му и го взели на работа. Решен е да завърши и да учи „Социални дейности” в Софийския университет.

Изкарват пари от дрехи втора ръка

Как изкарват пари без работа? Отговор „С далаверки”. Поне тези, които са избрали да не са извън закона. Обикалят магазините за втора употреба. Знаят много добре скъпите и качествени марки, купуват от тях и след това ги продават по-скъпо. „Сега поне има толкова магазини секънд хенд. Виж, това яке на мен го купих за лев и 50”, казва Мартин. В мола струва 120 кинта”. Друг вариант е  – посредничиш, когато някой продава например телефон, лаптоп и др. Искат  300 лв., ама ти на купувача казваш 350 и си отгоре с 50 лв.

Не могат да участват в програми за заетост, нямат образование

На всички потребители на социални услуги в защитените и наблюдаваните жилища, се оказва съдействие за регистрация в дирекции „Бюрото по труда” и включване в курсове за квалификация и преквалификация. Това отговориха от Агенцията за социално подпомагане на въпрос на „Телеграф” оказва ли се подкрепа на младежите напуснали домовете за намиране на работа. Една от програмите на Агенцията по заетостта е да бъдат включени в стаж за 6 месеца във фирма. На месец ще получават заплата в размер на минималния осигурителен праг за длъжността. Да, но за тази програма е нужно образование, а както стана ясно по-горе – те го нямат.

В следващите 2 години около 650 деца лишени от родителска грижа ще напуснат домовете. Животът на Мартин, Вельо, С. и Боби ги чака навън.

Тя живее в Пловдив, в къщата на прадядо си. Заобиколена е от дувари с дъх на минало и огради с красиви орнаменти. Ооколо нея подскача малък далматинец и винаги мирише на бои, на прясно изпечена глина, а често и на домашни бисквитки и ябълки. Може да усетите вълшебния й свят тук. Аз от време на време надниквам в него.

Топло е.

Мама ме върна

„Мама ми смени името и ме върна”. Този кошмар гони сирачето Надя в продължение на години. Когато е на седем, я осиновяват за първи път. Новите и родители я вземат на мястото на починалата им дъщеричка. Броени дни след това й сменят официално името в съда с това на мъртвото им дете. Впоследствие обаче връщат Надя с мотива: „Ти не правиш като нея”. Сега Надя вече е на 16 години, но на психолозите в социалния дом им отнема много време, за да преодолеят щетите, нанесени върху психиката й от бившите й родители.

Елена е на 13, няма родители. Осиновена е от самотна жена на 60. Официалните мотиви на възрастната осиновителка са да помогне на едно сираче. Неофициалните – момичето да наследи имотите й, за да не отидат в ръцете на племенницата й в Америка. Още от следващия ден обаче я превръща в домашна прислужница. Кара я да пере и чисти, а в крайна сметка я връща на социалните.

Иван е на 8, няма родители. Новото му семейство е платило, за да бъде осиновен. Малко по-късно настава разрив между съпрузите, стига се до развод. Майката поставя ултиматум на мъжа си: „Или аз, или детето”. Така, за да спасят брака си, връщат момчето на социалните. Причината, която дават е, че не разбират хлапето. Твърдят също, че имало и „сексуализирано поведение”. Всъщност детето просто задавало нормалните за възрастта си въпроси за секса.

Това са три реални истории от три кътчета на България.. С тях са се сблъсквали  социални работници, отговарящи за осиновяванията. Те още ги помнят, а никой не може да каже какво точно е отражението върху психиката на трите деца и десетките останали сирачета, които през годините са били върнати от осиновителите си.

Само от началото на годината досега са заведени 26 дела за прекратяване на осиновяване. Толкова семейства са декларирали официално, че не искат да се грижат повече за новото си дете, казаха за „Телеграф” от Агенцията за социално подпомагане. Позовават се на вратички в Семейния кодекс, която позволява на родителите да прекратят осиновяването, ако изтъкнат уважителна причина. Колко от молбите ще бъдат уважени все още не е ясно, но дори и съдът да не се съобрази с искането им, проблемът остава, защото така или иначе семейството и детето вече не могат да живеят заедно. Така, щом осиновителите обявят, че искат да го върнат, то отива обратно в социален дом,  което е огромна психологическа травма за него. За да се сложи края на това, в новия закон за закрила на детето, който ще бъде готов до края на тази седмица, вратичката в Семейния кодекс се затваря. Новите текстове предвиждат, ако едно семейство осинови дете и след това декларира, че иска да го върне, това се приема като изоставяне. Няма да им бъде предлагано и друго хлапе за осиновяване, разкри пред „Телеграф” шефката на Агенцията за закрила на детето Надя Шабани.

Грешка

Най-честите причини за разсиновяване на деца над 7 години, които изтъкват до момента семействата, са развод или заболяване, което се проявило по-късно и не могат да се справят с него, обяснява Нина Кънчева – главен експерт в дирекция „Закрила на детето” на АСП. Тя посочва, че може да се получи проблем, свързан с говора, трудности с двигателното и физическото развитие, изоставане в нервно-психическото развитие и други. Има случаи, когато това се случва броени дни след осиновяването. Така новите родители може да са гледали сирачето дори две седмици, но да решат, че това не е детето, което са си представяли. Според социалните, обаче, не във всички случаи може вината да се хвърля върху осиновителите. Има случаи, в които всичко изглежда нормално, но заживее ли детето със семейството, се вижда, че не може да се адаптира, а те не могат да го разпознаят като свое дете, посочва Кънчева и допълва: „Тогава е по-добре да се изведе от този дом, защото проблемите могат да се задълбочат, крият риск за здравето му и неговото правилно развитие”.

Докато от началото на годината досега 26 БГ двойки са се отказали от новите си деца, за същия период е постъпила само една молба от чуждестранна двойка.

Психолозите…

Според психолози три са основните причини да се стига до прекратяване на едно осиновяване, сочат наблюденията на психолозите. Първата е така наречения „пост осиновителен синдром”. След еуфорията от осиновяването родителите осъзнават рационално, че семейството им ще се промени коренно заради трети непознат човек. В същото време не са подготвени и планирали напълно осъзнато. До втория  разрив може да се стигне ако родителите пазят тайна от детето, че е осиновено, а то само го разбере, когато е в пубертета. Тогава настъпва криза на идентичността. Третата и най-страшна причина е, когато родителите осиновят дете, за да заместят вече починало.

А в същото време…

1896 осиновители чакат дете

1896 семейства чакат за осиновяване. Броят на сирачетата в регистъра пък е 3026. Все още обаче кандидатите имат твърде високи изисквания. Броят на децата вписани в регистъра за пълно осиновяване пък е 3026. Все още обаче кандидатите имат твърде високи предпочитания и подходящите деца за тях се оказват малко, посочи Кънчева. Повечето искат детето да е от български произход, държат да е от определен пол и възраст – най-често под 1 годинка, както и да е здраво. В същото време половината деца имат и наличие на някакъв здравословен проблем, а разглеждайки ги по произход, преобладава броя на деца от ромски произход или не е посочен такъв и малко са под 1 годинка, обяснява експерт „Закрила на детето” от АСП.

Училище за родители

В тази връзка от миналата година влезе промяна в нормативната уредба, свързана с осиновяването, където се изисква задължително кандидат-осиновителите да преминат през специална обучителна програма, която да ги подготви да посрещнат по най-добрия начин нуждите на осиновеното от тях дете. Освен да бъдат подготвени за новата им роля, кандидатите са запознавани с профила на децата в домовете и каква е възможността да приемат дете с произход, различен от българския. „Всъщност така те се запознават с действителността, за да бъдат склонни да променят поне малко от първоначално заявените от тях изисквания и да вмат правилно решение какво дете са готови да осиновят и отглеждат казва още Кънчева. Обучението помага и да се справят с адаптацията на детето, за да не се получи разсиновяване след време.

950 с нов дом от миналата година

Поправка в Семейния кодекс, приета в края на 2009 г., е отпушила процедурите по осиновявания, сочи статистиката на социалните. С текста беше прието, че ако 6 месеца биологичните му родители не потърсят детето, той веднага се вписва в регистъра за осиновявания. Така докато през 2008 г. общо 674 деца са си намерили семейства, а през 2009 г. бройката им е била 746, през 2010 г. тя е скочила на 950. Само до 30 септември тази година осиновените са 678.

Едно от обясненията: „Не усетихме тръпката”

„Не усетихме тръпката”. Това е сред често срещаните реакции от семейства, които отказват предложеното им дете. Обичайно това се случва на първата среща между кандидатите и сирачето, което отговаря на изискванията им. Тя е много кратка, по-скоро визуална, в присъствието на социален работник, като на детето не се обяснява кои са посетителите, за да не се травмира. Проследява се реакцията и на двете страни. „Понякога детето става плачливо, разстройва се. Кандидатите пък не го усещат като свое дете. Друг път връзката веднага се случва и са безкрайно емоционални, разплакани от щастие”, обяснява Кънчева. Затова се правят още няколко срещи, за да се вземе решение и да не е прибързано. Това е особено важен момент, за да се предотврати бъдещото разсиновяване.

Вървеше бързо в малката си черна рокля и голямата чанта, пълна с ежедневието й. Листата капеха, а наоколо се разхождаха чадъри. Все още не беше разтворила своя, защото ръмеше съвсем леко. Харесваше й да усеща приятния хлад на ситните капчици по лицето си и се остави да я вали.

Винаги е обичала есента. Когато беше малка събираше жълти листа и ги слагаше между страниците на книгите в голямата библиотека. След известно време – достатъчно, за да изсъхнат, дотичваше обратно и внимателно отваряше книга по книга. Защото помнеше много точно заглавията, в които ги бе скрила (постоянно се ровеше в томчетата). И листата излизаха като старо съкровище от стар скрин на големи и крехки жълтици. Беше нейното зимно богатство.

Отдавна не беше събирала листа. Днес по-скоро се разхождаше върху тях из софийските улици и ги пробиваше с високите си токове. Книгите й бяха малко, защото все живееше в чужди домове, а в тях никога не попадаше на библиотека. Дали си ги прибират хазяите? Дано. Защото ще е тъжно толкова хора да живеят без книги, обади се малкото момиченце в нея. Къде ще си държат съкровището?

Бай Ганьо пак тръгна из България. Така на няколко години се развихря хубаво, когато келепирът е най-голям и най-сладък т.е. по избори. Притеснителното е, че са цяла армия. Обикалят, купуват, подкупват, броят, мамят както си трябва. Единствената разлика от преди 100 години е, че сега не са в потури, а в костюми. И ще имат голям успех. Защото гладни и пресметливи селски кандидат-кметчета бол. Само да си насочим вниманието към търновското село пловдивското село Мерданя. Един от кандидат-кметовете получил оферта да се откаже от предизборната напревара срещу 1000 лева в брой и едноседмична почивка на морето. Предложението било отправено от горнооряховски бизнесмен, приятел на един от конкурентите му за кметския стол. След като размишлявал няколко дни, мераклията за селски управник решил все пак да приеме офертата. И нека да обърнем специално внимание на неговата изповед след това.

„Може да спечеля, но може и да загубя. Затова реших да си взема това, което ми се предлага като нещо сигурно. А за следващите кметски избори пак ще се кандидатирам. Има време да покметувам“.

Не ви ли звучи като алеков герой? Как да не се възползват от такава дребна, но сита душичка днешните байганьовци? Ей така за една седмица на море някои бързо забравят за намеренията си да помогнат на съселяните си „да живеят на едно по-хубаво място, в едно истински европейски село с канавки, вода, улици…” Нали такива обещания им повтарят. Избирателите са още по-евтини – кубик дърва и пускат каквото бюлетина им кажат.

Сега са ударили кьоравото байганьовците. Беден народ, евтино се продава. Един кубик дърва колко гласове осигуряват… Но така е – хората трябва да се топлят през зимата. И кубик дърва за тях струва много. Много повече от правото им на избор.

ПРОСТИТУТКИТЕ НЕ СМЕ ПРЕСТЪПНИЦИ

Снимка: Крум Стоев

Тя е на 54 години, с 4 деца. Има висше образование. Живее в София. Всяка сутрин излиза в 10 ч на улицата и продава тялото си. Така изкарва прехраната си от 20 години насам. Не го крие и открито заявява, че е проститутка и това е неин личен избор. Казва се Рени, фамилия не споменава, отказва и да бъде снимано лицето й. Съгласява се да говори обаче. Тя поведе първия протест на платената любов у нас. Срещаме се на една бензиностанция на Околовръстното шосе. С нея е по-млада колежка, на 26 години, която се представи като Ани. Също с дете и с доста опит в Германия. И тя е решена да протестира.

Рени, протестът, който организираше, се провали. Защо?

Разочарована съм истински. Дойдоха все пак момичетата, бяха готови да застанат пред всички, но се изплашиха. Те не са свикнали да говорят с журналисти и се разбягаха. Какво да кажа повече? Просто искаме да ни обърнат внимание, че и ние имаме права. Искаме това, което правим, да е легално.

Ще се откажеш ли от протести?

Не, колкото и да съм разочарована. Няма да се откажа. Следващия път ще се организираме по-добре.

Защо го правиш?

Рени: Искам да помогна на момичетата. Вижте, аз съм на 54 години. Време е да спра, но искам да помогна на тях, защото положението е нетърпимо. Стига сме стояли на тъмно, всички знаят, че ни има. От 4 години обмислям, че трябва да се направи нещо. Трябва професията ни да е законна, да се плащат данъци, осигуровки, да се пълни хазната и момичетата да имат права. Иначе преди месец вече ми писна и реших да действам.

От какво ти писна точно?

Рени: От месец постоянно ни арестуват. През ден. Прибират ни за 24 часа, след това ни пускат. Кога да работим? От 15 дни на практика не съм изкарала нито лев. Не мисля, че ние сме престъпниците на улицата. Аз съм „за” полицията да патрулира тук, да имат данни за всяко момиче. Стане ли нещо – това може да помогне и твърдо подкрепям. Но някак много е лесно да прибират нас. Тази професия я има от векове. Няма да изчезне, колкото и да ни заключват.

Как се държат с вас в полицейското управление?

Рени: Зависи. В повечето случаи ни подкрепят, държат се добре с нас. Във всяко едно РПУ има по няколко човека, които ни поддържат, разбират ни, приемат ни такива, каквито сме, защото знаят, че не създаваме неприятности, не крадем, няма оплаквания от нас. Разясняват ни правата ни, обясняват всичко и се държат добре. Винаги има едно „Защо?”. Разбира се, има тук-там и такива, които се отнасят зле. Заявяват ни, че те определят правилата и че ние нямаме никакви права. Ето Ани може да разкаже за един случай.

Ани: Арестуваха ни в 8-о РПУ една сутрин. Цял ден се молихме за едно шише вода. Да не говорим за храна. Никой нищо не донесе. В 9 ч вечерта им викам: Забравете храната, само вода донесете. Пак нищо. Най-накрая един от оперативните, на когото не му е работа, се смили над нас и ни донесе 3 шишета вода.

Рени: Един път цял ден се молих да проведа телефонния разговор, на който имам право. Трябваше да извикам някой да му дам пари и да ги предаде на момиченцето ми. Трябваше да замине на практика. Ревах и ги молих и не ми позволиха. Аз знам, че сред нас има и черни овце, ама много черни – момичета, които крадат. Но 70% от момичетата нямат нищо против патрулиращите полицаи. Смятам, че ако професията ни стане законна, и полицията ще бъде улеснена. Няма да се занимават с бумащините, да ни прибират и да ни пускат, през това време ще се занимават с истинските престъпления. Ние не сме престъпниците. Не виждам нищо престъпно и неморално да застанеш с лицето си и да предлагаш нещо, което съществува векове наред. Ако това е аморално, тогава какво остава да говорим и за сайтовете с момичета, за елитните компаньонки? Да не говорим за жените, които са семейни и порядъчни в кавички. Много я обичам тази дума… В същото време имат по един-двама любовници, които ги издържат. Не е ли вид проституция, питам аз? За мен лично е. Не може ти да си семейна, да имаш любовник, мъжът ти да има любовница и двамата да чакате отнякъде някой нещо да ви даде.

От колко време си на улицата?

Рени: Повече от 20 години. Работя на Околовръстното. Иначе и в центъра съм работила, и в клубове, но най-вече там. Имам 4 деца – 3 момчета и едно момиче. Аз съм обикновен родител. Излизам в 10 ч, прибирам се към 16 ч. Преди да се прибера, пазарувам, готвя. Не смятам, че съм по-различна от всяка друга майка. Момичето ми е с шестици от горе до долу. Учи моден дизайн.

Те знаят ли какво работиш?

Рени: Не. Не знаеха допреди една седмица. Вече знаят, но не ми се говори за това. Не искам да ги намесвам.

- Стигаха ли ти парите?

Рени: Стигаха колкото да живееш нормално. Стига с митовете, че изкарваме много. Да, елитните компаньонки изкарват много. При нас всеки път е различно. Не се прибираме с 500-600 лева. Всъщност тези, които крадат, се прибират с толкова. Даже знам две такива.

Защо не взехте разрешение за протеста?

Рени: Ние само се събираме. Това не е протест. Сега ще се видим, ще се разберем има ли желание от страна на момичетата да работят законно, да си плащат осигуровките – здравни и социални. Защото те не мислят сега за това. А това ще им изиграе лоша шега. Голяма част от момичетата се страхуват, че ще стане по-лошо, а не по-добро, като протестираме. За да излезеш отпред, трябва смелост. Не е лесно. Ударите все ще са върху нас, защото сме на най-ниско ниво. Ето например масажните салони, които предлагат услуги като нашите, не ги закачат. Аз съм човек като всички останали. Толкова ли сме страшни ние? Не сме сред най-интелигентните, но тъпи и ограничени ли сме? Ако мълчим – да. Стига двойни стандарти. Ако аз съм с едно ауди и се бях напудрила и направила, какво щеше да е отношението? Аз съм на улицата. Не съм крадла, престъпничка. Аз лошо впечатление ли правя? Не трябва да се разделят хората. За мене малките хора са некоректните, убийците и крадците. Аз не съм такава. Само на тях не може да им се прости. Големите хора са добронамерените. Заради всичко това няма да спра да искам права и за нас. По-нататък, ако имаме подкрепа, мисля да се съберем и пред парламента. Няма да спрем дотук, със сигурност. Аз лично съм убедена.

Мислите ли, че ще успеете? И преди са правени опити да се прокарва такъв закон – все неуспешни.

Рени: Защо да не успеем? Професията ни я има, няма да изчезне. Защо да не бъде легална? Тези пари ще влизат в хазната, нека държавата ги разпределя за пенсионери, за деца, за нуждаещи се. Защото и аз съм била млада, остарявам, и вие ще остареете. Вече се разнесе мълвата, че в България искаме да сме законни. Много неправителствени организации ще ни защитят.

Ани: Защо толкова цивилизовани страни са легализирали професията ни, а у нас не се случва? Аз съм била в Германия. Там всичко е толкова добре организирано. Има си улици, където се знае, че там има момичета – само там. Всяка плаща наем за каравана. От тях отиват за данъци. Дори да дойдат полицаи – показваш документите и не те закачат.

Колко време изкара там?

Ани: Седем месеца бях там. Коренна разлика от България. Например можеш да работиш от 8 ч вечерта до 6 сутринта. Ако излезеш по-рано, ти налагат глоба. И всеки си спазва реда. Отношението е съвсем различно към тях, не като тук. Полицаите винаги са на страната на момичетата. Защо трябва да ходим ние в чужбина и да пълним гушите на чужденците? Толкова много момичета заминаха. Да направят някоя улица, където се знае, че има момичета, и това е. Защо да се крием?

Рени: Такова нещо искаме. Затова няма да се откажа поне лично аз. Повече от това, което съм загубила досега, няма как да загубя. Най-много на мен да ми се случи нещо. Ето сега ми звънят някакви, заплашват ме.

Как те заплашват?

Рени: Звънят през нощта от непознати номера и казват, че ще изчезна, ще ме разчленят. Аз самата започвам да усещам невероятните удари. Повече от половин месец не мога никакви пари да изкарам. Аз съм с 2 празни портмонета. Не мога да имам помощ и от децата си.

Иначе какво е отношението на хората към теб сега?

Рени: Не ми се е случвало лошо отношение, да ви кажа. Даже някои ме поздравяват.

А защо въобще решихте да изкарвате така парите си?

Рени: Ще ви кажа. Много хора казват, че това е най-лесното – не искала да работи, да копае и станала проститутка. Не, не е така. Всяко едно момиче има своя причина. Със сигурност никоя не е мислила, че ще стане такава. В най-общия случай е от немотия.

Ани: Голямо семейство, безпаричие, не могат да се справят с елементарни нужди.

Рени: Аз лично започнах от любопитство

Как така?

Рени: Ми така. Учех висше. Гледах каките по хотелите, които се забавляваха в големи компании на художници, богати мъже… Ето така започнах.